Златните плочи на Харати
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златните плочи на Харати». Краткое содержание книги:
Защо, утешавайки ближния, дълбоко в душата си крием радостта от страданията му и играем ролята на покровителя-мръсник?
Защо не можем винаги да сме искрени?
Нима е невъзможно?
Нима чистосърдечието е недостижимо?
Нима то е атрибут само на примитива, а умът е умението единствено да играеш по-искрено? Може би хората са обречени да бъдат вечни актьори…
Ако вие, скъпи читатели, сте изпитвали или изпитвате обич, замислете се над въпроса: с открито сърце ли обичате или просто играете на любов? И ще разберете, че често, доста често играете. Помислете не се ли питате предварително дали ще й хареса: ако я погаля, ако я целуна страстно, ако изразя с думи чувствата си… За съжаление дори и в най-святото — любовта, не можем да бъдем напълно искрени. Лъжовната нишка обвива душите и ни кара да играем.
Защо?
Защото на нашето духовно ниво не усещаме всеобхватната и завладяваща обич, която е присъща само на Бога. Единствено парченца от истинската любов достигат до нас и ние сме щастливи, защото ги има. Макар и само подсъзнателно, ние усещаме главното съзидателно начало — любовта, и така малко по малко се доближаваме до Бога. Поне малко, а това вече е много.
Както е известно, хората биват умни и глупави. За съжаление на умните не им стига акъл, за да открият и да дадат възможност да се прояви нещо умно у глупавите. Те са по-склонни да ги натикат в безкрайната и непробудна тъпота. Но глупавият човек също е Божие създание, макар и не съвсем сполучливо. Той също има стремежи към духовно щастие, също иска любов, без да осъзнава това. Той жадува, но не очаква, че тя ще го ощастливи.
Има обаче едно нещо, което обединява умните (или умно играещите) и глупавите (или глупаво играещите). Това е думата, която звучи еднакво по целия свят — мама.
— Мама — глуповато ще каже някой, като си бърка в носа.
— Майче, маменце — ще въздъхне някой умен нехранимайко.
— Мамо — просто и ясно ще произнесе чистият човек, осъзнал божественото и космическото в тази дума, онова, което го е сътворило и му позволява да я произнася.
Светът е противоречив и именно в противоречието е заложено величието и единството му, заложен е стремежът към прогрес, към безкраен прогрес.
Какво знае за свещената планина обикновеният и не много умен тибетец.
— Ако се съгласите да замине наш човек с вас, ще ви дам китайска виза — каза консулът.
— Съгласен съм — отроних аз, разбирайки, че нямам друг изход.
Получихме визите и се заехме с тибетската експедиция. С провизиите се занимаваха Селиверстов и Юсупов, а ние с Равил продължихме да събираме информация за свещената планина Кайлас и региона около нея.
Гелу Шерпа, млад тибетец, имигрирал в Непал още в детските си години, първи ни разказа за областите около Кайлас. С него ни запозна един англичанин на име Тим, с когото случайната ни среща се превърна в четиричасов разговор на халба бира. Типичен англичанин, възторжен и романтичен, с дух на покорител на далечни страни, Тим оживено разказваше за качествата на своя водач из Хималаите — Гелу Шерпа, като неизменно подчертаваше задълбочените му познания за Тибет. Англичанинът обясни, че косата на Гелу е на плитка, завита около главата му и закрепена с червена лента с пискюл, откъдето всяка вечер по време на пътешествието си Тим услужливо вадел въшките. Наблюдателният англичанин забелязал, че привечер въшките се измъквали от косата на Гелу Шерпа върху пискюла и лентата. Така те лесно можели да се махат, като се изпере лентата. Тим предполагал, че за един месец всички въшки ще се прехвърлят от главата на Гелу върху лентата и тибетецът ще бъде спасен от досадната компания. На идеята цялата му глава да бъде насапунисана заедно с червената лента, Гелу не обърнал внимание.
Когато той ме запозна с Гелу, аз веднага забелязах червената лента.
— Значи сте тибетец? — любезно се обърнах към него.
— Да, тибетец съм.
— Казват, че сте посещавал района на Кайлас.
— Да, бях там през 1995 година и през… не помня точно кога.
— Е, един или два пъти сте били?
— Два пъти. Но веднъж — със сигурност.
— А-а… И каква е планината?
— На черти.
— Как да ви разбирам?
— Цялата е на черти, много черти.
— Какви са те — хоризонтални или вертикални?
— Хоризонтални.
— Да не са стъпала?
— Да, но по тях не можеш да се изкачваш, прекалено са стръмни. Ламите казват, че стъпалата събарят човека, те го изхвърлят…
— Къде?
— Как къде — в пропастта. Под стъпалата зее дълбока пропаст. Разправят, че полетът е продължителен.
— Някой опитвал ли се е да се изкачи на Кайлас? — попитах аз в недоумение.