Златните плочи на Харати
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златните плочи на Харати». Краткое содержание книги:
— Носът винаги трябва да следва вълната — самодоволно заяви Селиверстов.
Едва след четири часа нашият автобус се опита да пресече рисковия участък и… затъна.
— Спасявайте апаратурата! — скочи Рафаел Юсупов. — Вдигайте я високо!
— Утре целият ще съм в синини — изохка Селиверстов, като държеше слънчевата батерия над главата си.
Когато нивото спадна, някак си успяхме да избутаме автобуса и продължихме.
Късно вечерта, мръсни и ядосани, вечеряхме в някакво затънтено ресторантче, а рано на другата сутрин потеглихме по предначертания маршрут. Апаратурата изпълваше раниците ни. Аз мъкнех на гърба си слънчевата батерия, която, доколкото знаех, съдържаше доста олово. През първия ден трябваше да се изкачим до 1000 метра височина и да изминем около 22 километра.
По пладне си спомних злополучната вечеря в ресторанта. Усетих гадене и слабост, раницата съвсем ми натежа. Триста метра преди мястото, където трябваше да нощуваме, окончателно се скапах, седнах край пътя и повърнах. „Слабак! Слабак! — повтарях си между пристъпите. — Не издържам! Да не би да съм остарял? Та нали миналата година, макар и с още по-тежка раница, пак тук, в Хималаите…“
Един непалец, появил се неизвестно откъде, взе раницата ми. А аз, напълно изнемощял, едва се довлякох до мястото за нощувка. По пътя повръщах още.
През втория ден лежах в селското хотелче, а момчетата се грижеха за мен, проклинайки „шефската“ салата, с която вероятно се бях натровил. На третия ден отново тръгнахме. Усетих със задоволство, че мускулите ми възвръщат силата си, а от гаденето нямаше и помен. Винаги ми е трудно да уловя първоначалния ритъм на спортното ходене, но впоследствие почувствах как се превръщам в движеща се машина, която се управлява от главата и крачи неуморно с раницата на гърба. Спортният туризъм в Хималаите се различава от обичайните за Русия планински преходи — тук няма нужда от палатки и лагери. Навсякъде са прокарани пътища, а край тях се намират малки мотели, където човек може не само да преспи, но и да хапне и пийне.
Към Анапурна вървяхме по течението на каскада от водопади. Пътечката лъкатушеше по върховете и се спускаше в дълбоки падини. По тази причина маршрутът се увеличаваше със 700–800 метра, които катерехме отново от другата страна на падината. Времето беше горещо и непрестанно валеше.
Най-много ни досаждаха пиявиците. Попаднали върху кожата, те безболезнено проникваха в нея. Оказа се, че при размер от 3 до 5 милиметра пиявицата, като поеме кръв, може да нарасне колкото пръст на възрастен човек. Веднъж, поглеждайки часовника си, забелязах още една „верижка“, черна на цвят. Когато я откъснах и изхвърлих, кръвта ми не спря повече от час — тези животинки отделят вещество, което пречи на съсирването.
Колкото по-нависоко отивахме, толкова по-често виждахме островърхи скали, по които не беше възможно да се изкачим дори ако владеехме до съвършенство алпинистката техника. Бяхме спрели за кратка почивка, бяхме свалили раниците и пушехме. Наблюдавах мълчаливо отсрещните върхове и се мъчех да си припомня в коя точно от книгите си Николай Рьорих отбелязваше, че местните жители виждали по тях хора, които неизвестно как се появявали и изчезвали.
Отърсих се от мислите си, метнах отново раницата и тръгнах по пътеката след Селиверстов. Сергей, способен да изяде сто пелмени наведнъж, въпреки мощната си фигура, вървеше леко и свободно. Само понякога, докато преодоляваше поредното препятствие, с плътния си гърлен глас изричаше далеч не най-изисканите руски слова. На лицето му обаче винаги бе изписана типичната за него доброта. Единият от непалците, който му стигаше до гърдите, веднъж го посочи и каза:
— Каинт, вери каинт! (Добър, много добър!)
Странно, че пиявиците не го нападаха. За разлика от Рафаел Юсупов, който се оказа лакомство за тях. Учен физиолог до мозъка на костите си, Рафаел Гаязович се отнасяше философски към животинките и често повтаряше, че всяко божие създание има право да се храни така, както му е отредила природата. Той не искаше да се мокри от дъжда и винаги носеше многоцветен чадър, с кой го изглежда сьбаряше пиявиците от храстите върху себе си.
Рафаел беше убеден, че докато придобива спортна форма, човешкият организъм се нуждае от по-голямо количество вода и мастни киселини, затова упорито препоръчваше да се пие много вода и да се яде масло.
— Повдига ми се вече от вода и масло — избухна Селиверстов, — искам попара.
— Нищо не разбираш — спокойно му обясни Рафаел Юсупов. — При разграждането си мастните киселини се нуждаят от солидно хидратиране. Тогава придвижването на електрона по веригата цитохроми се осъществява лесно и се образува аденозинтрифосфатната киселина, необходима за мускулните влакна. Запомни, Сергей Анатолиевич, вода и масло — това е нужно на един турист. Човешкият организъм винаги трябва да се запасява с вода. Да се запасява. Разбра ли?