Златните плочи на Харати
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златните плочи на Харати». Краткое содержание книги:
Характерна особеност тук е липсата на нормални пътища. Затова всеки разчита преди всичко на собствените си два крака. За тази цел би трябвало да се ползват добичета — коне, мулета и магарета, но те се срещат рядко. Причината изглежда е не само в традицията, разглеждаща човека като ходеща машина, но и в отсъствието на пасбища по стръмните склонове. Всеки по-удобен участък, където няма дървета или камъни, се използва за терасовидно земеделие. Отглеждат се ориз, царевица, дал и други зеленчуци. Хималайците приготвят от тях основната си храна — далбат, която поглъщат с усмивка на умиление. Те смятат, че е по-добре да мъкнеш всичко сам, отколкото да разчиташ на лакомите коне или мулета, които изяждат всички насаждения.
За пренасянето на по-тежки товари обикновено се използват плетени кошове. Веднъж видяхме как в такъв кош пренасяха болен старец. Четирима младежи се изкачваха по стръмнината, като си предаваха коша със стареца.
— Накъде сте го понесли? — попитах ги аз.
— В болницата, в града.
— Колко превала минахте?
— Четири.
Знаех, че височината им е около 500–800 метра. А ги очакваха още три.
Липсата на пътища е белязала всички страни на хималайския живот. Пътеката тук е като линията на живота. Затова в много участъци те са застлани с камъни, направени са стъпала. Всяко семейство дава своя дан в ремонта на пътеките. Смята се за особено изискано, ако отидеш на любовна среща през три превала или донесеш на любимата си брошка от града.
В Хималаите думата пътник е свещена. Тук винаги ще го нахранят и приютят, като деликатно ще подхвърлят: „Добре би било, ако платите“. Веднъж срещнах мъж, уморено поседнал преди следващия преход. Попитах го:
— Щастлив ли сте?
— О-о… — усмихна се той широко, от цялата си душа. А после, нарамил коша с дървата, продължи пътя си.
Като завършихме тренировъчния поход, с автобус тръгнахме от Покхара до Катманду, а оттам трябваше да поемем към Тибет. Селиверстов, който седеше до мен, измъкна уокмена, сложи си слушалките и се усмихна доволно.
— Шефе, искаш ли да послушаш? — попита той.
— Да.
Надянах слушалките и потънах с наслада в прекрасната музика. Чувствах се силен и здрав, тялото ми, в отлична физическа форма, усещаше онова, което медиците наричат „мускулна радост“.
В този миг изобщо не можех да си представя как Тибет ще изтощи силните руски мъжаги, и как веднъж аз, превивайки се от болка, ще падна върху рехавата тибетска трева и ще заплача.
КАКВО РАЗКАЗАХА ПОКЛОННИЦИТЕ, ВИДЕЛИ СВЕЩЕНАТА ПЛАНИНА КАЙЛАС
След тренировъчния поход в Хималаите се заех с уреждането на китайските визи за Тибет. В посолството ме информираха, че ще получим визи само ако включим в експедицията т.нар. офицер за връзка от китайската армия.
— Какво ще прави той? Каква връзка ще осъществява? — напористо попитах китайския консул.
— С нас и освен това…
— Той да не би да има спътников телефон, защото друга връзка в Тибет едва ли действа.
— Какво говорите! — размаха ръце консулът. — В Тибет е забранено да се използват мобилни телефони.
— Изобщо не ми е ясна ролята на офицера.
— На територията на китайски Тибет всички чуждестранни експедиции трябва да са под контрол! — твърдо заяви той и цепките на очите му станаха кръгли.
Защо винаги играем?
— А-а, ясно… — най-сетне схванах аз, сведох поглед и се замислих.
Свободата в Русия през последните години беше изличила от паметта ми седемдесетгодишния курс на партията и съветската власт да се съзира навсякъде и във всичко заплаха за непонятния и за тях самите строй. Явно красивите лозунги, застрашавани навремето от световния империализъм, все още продължаваха да са под заплаха и вероятно така щяха и да си останат.
Игра! Световна игра на човечеството! Игра на идеали, равенство и справедливост! Игра на борба с коварен враг! Кървава, жестока, воняща игра!
Защо играем?
Нима спомените от детството са толкова силни, че ни карат да играем на живот, понякога — гибелно, ожесточено и смъртоносно?
Защо такава страст е вложена в думата игра, защо тя е просмукала целия ни живот, та хората не се замислят за смисъла на живота, а постоянно играят? На богатство, като се правят на всемогъщи и купуват другите, без да осъзнават, че в гроба няма как да вземат касата с пари?
Защо, мразейки себе си, завиждаме на по-силния и до последния си дъх си играем на велики, а дълбоко в себе си таим прозрението за своята нищожност?