Сянката на марионетките
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на марионетките». Краткое содержание книги:
Джон Пол не харесваше подобни намеци, защото в тях може би се криеше известна истина.
— Не, Тереза, скъпа. Ние не можем да имаме повече деца, защото изобщо няма да ни позволят да ги задържим.
— Кой? Правителството не го е грижа колко деца имаме сега. За тях те са бъдещи данъкоплатци, родители или пушечно месо.
— Ние сме родителите на Ендър Уигин, на Демостен, на Лок. Да имаме още едно наше дете ще бъде международна новина. Страхувах се от това, още преди да отвлекат всички бойни другари на Андрю, а сега вече нямам никакво съмнение.
— Наистина ли очакваш хората да предположат, че понеже нашите първи три деца са били толкова…
— Скъпа — остана невъзмутим Джон Пол, макар да знаеше, че тя мрази да я нарича така, защото не би могъл да изключи сарказма от термина, — те биха взели бебетата още от люлката. Ето колко бързо ще нанесат удара. Децата ще бъдат мишени от момента на зачеването си, просто ще чакат да дойде някой и да ги превърне в марионетки на един или друг режим. Дори да можем да ги защитим, всеки момент от техния живот ще бъде деформиран от натиска на общественото любопитство. Мислехме си, че Питър е бил объркан, защото е бил в сянката на Андрю, но само си помисли какво ще им е на тях.
— На тях ще им е по-лесно. Те изобщо няма да си спомнят момент, в който да не са били в сянката на своите братя.
— Това само влошава нещата — рече Джон Пол. — Няма да имат никаква представа кои са, освен че са нечии роднини.
— Добре де, просто ми хрумна.
— Аз също искам още деца. — Беше лесно да е великодушен, след като тя е отстъпила.
— Аз просто… липсват ми деца около мен.
— И на мен. Ако знаех, че наистина ще бъдат деца…
— Да, никое от нашите хлапета никога не е имало детство — натъжи се Тереза. — Истински безгрижно, весело…
Джон Пол се засмя:
— Единствените хора, които мислят, че децата са безгрижни, са онези, които са забравили своето собствено детство.
Тереза се замисли и се разсмя.
— Прав си. Всичко е или рай на Земята, или края на света.
Водили бяха този разговор преди години в Грийнсбъро, след като Питър разкри пред обществото истинската си самоличност и преди да се сдобие с изпразнената от съдържание титла Хегемон.
Сега обаче идеята изглеждаше по-привлекателна, Понякога Джон Пол искаше да си иде у дома, да понесе Тереза на ръце и да каже без капка сарказъм: „Скъпа, взех билети за космоса. Присъединяваме се към една колония. Оставяме зад гърба си този свят и всичките му грижи и ще правим нови бебета там, в космоса, където няма да спасяват света, нито да го завладяват.“
После Тереза опита да влезе в стаята на Ахил, а Джон Пол искрено се разтревожи, че стресът ще я побърка.
Точно защото бе толкова загрижен, не го дискутира с нея цели два дни, а изчака тя да отвори дума за постъпката си.
Тя не каза нищо. Всъщност не го изненада.
Когато прецени, че първото зачервяване от смущението е преминало и тя може да дискутира разни неща, без да се защитава, Джон Пол зачекна темата една вечер по време на десерта.
— И така, искаш да бъдеш икономка.
— Чудех се колко ще ти отнеме да повдигнеш този въпрос — усмихна се Тереза.
— И аз се чудех колко ще мине, преди да го сториш ти — отвърна Джон Пол със също толкова иронична усмивка.
— Вече никога няма да узнаеш.
— Мисля — предположи Джон Пол, — че си планирала да го убиеш.
Тереза се засмя:
— О, определено. Беше ми възложено от моя инспектор.
— И за това се досетих.
— Пошегувах се — рече веднага Тереза.
— Аз не. Граф ли ти го възложи, или си чела шпионски роман?
— Не чета шпионски романи.
— Знам.
— Това не беше възложена задача — каза Тереза. — Но, да, той ми внуши мисълта, че най-добре за всички би било Звярът да не напуска Бразилия жив.
— Всъщност не мисля така.
— Защо не? Ти със сигурност не мислиш, че той има някаква стойност за света.
— Той извади всички от нелегалност, не е ли така? Всеки показа истинското си лице.
— Не всеки. Не още.
— Вече няма скрито-покрито. Светът е разделен на лагери. Амбициите им са изложени наяве. Предателите са разкрити.
— Значи работата е свършена и повече няма полза от него.
— Никога не съм мислил, че си убийца.
— Не съм.
— Но си имала план. Прав ли съм?
— Опитах да разбера дали е възможен някакъв план, ако проникна в неговата стая. Отговорът беше „не“.
— О! Значи целта ти е същата, променила си само метода.
— Може би нямаше да го извърша.
— Питам се колко ли убийци са си казвали това миг преди да стрелят с пушката, да пронижат с ножа или да сервират отровни фурми?