Сянката на марионетките
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на марионетките». Краткое содержание книги:
Но никога нямаше да видят женени Валънтайн или Андрю, нито техните деца. Вероятно нямаше да живеят достатъчно дълго, за да узнаят кога синът и дъщеря им са пристигнали на колониалния свят.
Сега Джон и Тереза бяха като притурка към живота на детето, което харесваха най-малко.
Честно казано, Джон Пол обичаше Питър повече, отколкото го обичаше майка му. Питър не му влизаше под кожата по начина, по който ядосваше Тереза. Вероятно причината бе, че Джон Пол беше добър противовес на Питър, а и му беше полезен. Докато Питър поддържаше в ход едновременно сто неща и жонглираше с всички свои проекти, но без да изпълни перфектно нито един от тях, Джон Пол бе човекът, който трябваше да сложи всяка точка и запетайка. И така, без да казва каква точно е неговата работа, Джон Пол наблюдаваше отблизо всичко, каквото правеше Питър, и гледаше нещата да са наистина свършени. Където Питър допускаше, че подчинените му ще разберат неговата цел и ще започнат да работят за постигането й, Джон Пол знаеше, че те ще разберат всичко погрешно, ето защо им го разясняваше и проследяваше процеса на работа докрай, за да се увери, че нещата ще станат както трябва.
Разбира се, за да върши това, Джон Пол трябваше да се преструва, че не действа като очи и уши на Питър. За щастие хората, които поправяше, се радваха, че той им спестява ходенето при Питър, за да му обясняват глупавите неща, които са правили. Предпочитаха да се отбият при Джон Пол, който задаваше точните въпроси, разполагаше със списъци за проверка и весело бърбореше, при това без да звучи наставнически.
Но как трябваше да постъпи Джон Пол, когато проектът, по който напредваше Питър, бе изключително опасен и, да, глупав, при положение че не желаеше да се издава колко иска да му помогне.
Статутът на Джон Пол в малкото общество от хегемонии не му позволяваше да оспорва онова, което прави Питър. Беше човек, който облекчава нещата, а не бюрократ, винаги разкъсваше бюрокрацията като паяжина, вместо да я изплита.
До скоро най-големият протест на Джон Пол срещу някой от плановете на сина му бе да не прави нищо. Без помощта му нещата се забавяха и често някой проект се проваляше.
Но при Ахил подобни протести не даваха никакъв резултат. Звярът, както Тереза и Джон Пол го наричаха, бе толкова методичен, колкото Питър не беше. Той изглежда не оставяше нищо на шанса, така че ако Джон Пол просто го оставеше на мира, той би изпълнил всичко, както на него му се иска.
— Питър, ти не си в състояние да следиш какво прави Звярът — предупреди го Джон Пол.
— Татко, зная какво правя.
— Той има време за всеки — продължи Джон Пол. — Приятел е с всеки чиновник, портиер, секретарка или бюрократ. Ти минаваш край хората като вятър и дори не им махваш за поздрав, а той седи и разговаря с тях, кара ги да се чувстват важни.
— Да, той е наистина обаятелен.
— Питър…
— Татко, това не е конкурс за популярност.
— Не, това е конкурс за лоялност. Ти вършиш толкова работа, колкото служителите ти решават че вършиш. Нищо повече. Тези твои работници са твоята сила, а той печели тяхната лоялност за твоя сметка.
— Може би привидно.
— За повечето хора привидното е всичко, което съществува. Те действат съобразно своите впечатления за момента. Те го харесват повече отколкото теб.
— Винаги има някой, когото хората харесват повече — отвърна Питър с лека злобна усмивка.
Джон Пол се въздържа да даде очевидния кратък отговор, защото това би унищожило Питър. Единствената съкрушителна дума беше „да“.
— Питър, когато Звярът си отиде оттук, много от симпатизантите му ще му подшушват от време на време по някоя малка клюка или ще му предават секретни документи.
— Татко, оценявам твоята загриженост. Но пак ще ти кажа, че контролирам нещата.
— Изглежда, мислиш, че всичко, което не знаеш, не си струва да се знае — каза Джон Пол не за пръв път.
— А ти, изглежда, мислиш, че всичко, което правя, не е достатъчно добре — отвърна Питър най-малко за стотен път.
Ето как винаги завършваха тези дискусии. Джон Пол обикновено спираше дотук, защото знаеше, че ако стане твърде досаден, а Питър се почувства твърде потиснат от присъствието на родителите си, двамата с Тереза ще бъдат отстранени от всяка позиция на влияние.
А това би било непоносимо. Това би означавало да загубят последното от децата си.
— Наистина имаме нужда от още едно или две деца — подхвърли Тереза един ден. — Аз съм все още достатъчно млада, а и винаги сме искали да имаме повече от трите, които ни отпусна правителството.
— Не е възможно — въздъхна Джон Пол.
— Защо не? Не си ли все така добър католик, или го демонстрираш само когато доказваш, че си бунтар?