Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
— Тази жена съсипва живота ми, откакто се помня. Тя направи това заклинание за мен, знам, че вината е нейна. Тя ме постави в този капан. Де да можех да я стисна за гърлото!
Уорън постави приятелска ръка на рамото й.
— Вирна, нима би допуснала Сестра на мрака да стане Прелат?
— Разбира се, че не.
— Мислиш ли, че Ан би го направила?
— Не, но не виждам…
— Вирна, ти сама каза, че нямаш доверие на никого освен на мен. Помисли си за Ан. Тя също е била в капан. Не е могла да рискува някоя от Сестрите на мрака да заеме поста й. Била е на смъртно легло. Направила е единственото, което й е останало. Могла е да вярва единствено на теб.
Вирна не сваляше поглед от очите му, докато думите попиваха в съзнанието й. После се отпусна на един объл бял камък близо до водата. Лицето й потъна между дланите.
— Скъпи Създателю — прошепна тя, — такава ли егоистка съм? О, Уорън, тя сигурно е била толкова самотна. Поне Натан беше с нея… до края.
Уорън кимна. След миг я погледна:
— Май доста сме я загазили, Вирна, не мислиш ли?
— Целият Дворец го е загазил, Уорън. Всички са обсебени от мисълта за златния пръстен.
Седма глава
Ричард се прозя и вдигна ръка пред устата си. Беше смъртно уморен. Предната нощ не бе мигнал, всъщност през последните две седмици бе спал съвсем малко. А на всичко отгоре и схватката със сбързовете на зазоряване. С огромни усилия поставяше единия си крак пред другия. Около него гъмжеше от аромати и миризми, които се сменяха, както му се струваше, на всеки няколко крачки. Движеше се в лабиринта от улици, като се опитваше да следва указанията на госпожа Сандерхолт. Гледаше да стои в прикритието на сградите и да избягва струпванията на хора. Надяваше се да не се е загубил.
За един водач бе въпрос на чест да знае къде се намира и как да стигне до целта си. Но все пак Ричард беше горски водач и вярваше, че би било оправдано да се загуби в голям град като Ейдиндрил.
Накъдето и да вървеше, успяваше да следи слънцето и въпреки отчаяните усилия на града да го обърка с големите си булеварди, мрачни алеи и лабиринти от тесни, лъкатушещи улички, които се шмугват между древни полусрутени сгради без прозорци, югоизтокът си оставаше на югоизток. Просто вместо високи дървета и забелязващи се отдалеч ориентири трябваше да държи под око по-големите сгради и да се опитва да не се притеснява от внезапните завои на уличките, които му се налагаше да следва.
Проправяше си път през тълпите от хора. Минаваше покрай дрипави амбулантни търговци, застанали зад глинени съдове със сушени корени, кошници с гълъби, риба и змиорки, покрай въглищари, бутащи количките си и припяващи цената на стоката си, покрай търговци на млечни продукти, облечени в колосани червено-жълти одежди, покрай месарници, пред които на куки висяха огромни парчета свинско, овнешко и еленско, покрай продавачи на сол, покрай търговци на хляб, кексове и пасти, домашни птици, подправки, зърно, бурета вино и бира, и още стотици неща, изложени на витрините или на маси пред магазините им, покрай хората, които разглеждаха стоките, бъбреха и се оплакваха от цените. В един миг осъзна, че неприятното чувство в корема му е знак за опасност — следяха го.
Сънят изведнъж избяга от клепачите му и той рязко се обърна. Видя зад себе си стотици лица, но нито едно познато. Държеше пелерината си така, че да скрива меча му, за да не привлича вниманието върху себе си. Добре че постоянно кръстосващите града войници не го спираха, макар някои от Д’Харанците да го изпращаха с поглед, сякаш подушили нещо, но без да могат да определят източника му. Ричард забърза крачка.
Чувството не беше силно и той си помисли, че може би онези, които го следят, са далеч и не може да ги види. Но тогава как щеше да разбере кои са? Можеше да е всеки от хората, покрай които минаваше. Вдигна поглед към покривите, но не видя никого и вместо това потърси с очи слънцето, за да не изгуби посоката.
Спря пред една ъглова сграда, за да огледа хората, които се движеха нагоре-надолу по улицата, и се опита да открие сред тях преследвача си — човек, който не се връзва с обстановката, следи го с очи или изглежда по някакъв начин необичайно. Не видя нищо притеснително.
— Меден кейк, господарю?
Ричард се обърна и видя малко момиченце, облечено в прекалено голямо за телцето му палто, застанало пред паянтова маса. Даде й десет-дванайсет години, но знаеше, че не го бива много в определянето на възрастта на малки момичета.
— Моля?
Тя протегна ръчичка над масата си.
— Меден кейк. Баба го прави. Много е вкусен, истина ви казвам, и струва само пени. Не желаете ли да си купите едно парче, господарю? Моля ви. Няма да съжалявате.