Смъртта идва като завършек
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта идва като завършек». Краткое содержание книги:
— По-естествено би било да говори с нея, отколкото с мен, но не мисля. Всъщност сигурна съм.
— Какво смята Кайт?
— Кайт ли? Кайт никога нищо не смята.
Всичко, което правеше Кайт, размишляваше Ренизенб, беше да извлича полза от несвойствената кротост на Сатипи. Например да грабне за себе си и децата най-хубавото от новото тъкано бельо — нещо, с което никога не би могла да се сдобие, ако Сатипи беше в нормалното си състояние. Къщата щеше да гръмне от разгорещени препирни! Фактът, че Сатипи се беше отказала с едва доловим шепот, беше поразил Ренизенб повече от всичко останало, което можеше да се случи.
— Говори ли с Еза? — попита тя. — Баба ни разбира от жени и от техните своенравни настроения.
— Еза — отвърна Яхмос с лека досада — само ме съветва да се благодаря за промяната. Казва, че дори не смее да се надява Сатипи да продължава да бъде толкова очарователно разумна.
Ренизенб каза с известно колебание:
— Питал ли си Хенет?
— Хенет ли? — намръщи се Яхмос. — Не, не съм. Не бих говорил за такива неща с Хенет. Тя се интересува прекалено много от себе си, за да я е грижа за това. Баща ми я глези.
— О, това ми е ясно. Много е отегчителна. Но все пак добре е… — Ренизенб се поколеба. — Хенет обикновено знае някои неща.
Яхмос бавно изрече:
— Би ли я попитала ти, Ренизенб? И ми предай каквото ти каже.
— Щом като искаш…
Ренизенб прекъсна думите си, защото точно тогава Хенет се озова до нея. Бяха стигнали до навесите на тъкачите. За нейна голяма изненада изглежда въпросът притесни Хенет. Тя не прояви обичайната си страст към клюките.
Докосна един от амулетите си и погледна през рамо:
— Аз нямам нищо общо с това… Не ми влиза в работата да забелязвам дали някой си е същият или не е. Изпълнявам си задълженията. Ако има някакви неприятности, не искам да бъда забърквана в тях.
— Неприятности ли? Какви неприятности?
Хенет я стрелна изкосо с очи:
— Никакви, надявам се. Нищо, което да ни засяга, така да се каже. Ние с теб, Ренизенб, няма за какво да се укоряваме. Това е голяма утеха за мен.
— Искаш да кажеш, че Сатипи… какво имаш предвид?
— Всъщност нищо не искам да кажа, Ренизенб… И моля те, не се опитвай да изкараш, че съм искала да кажа нещо. Все пак аз съм само слугиня в тази къща и не ми влиза в работата да си давам мнението за неща, които не ме засягат. Ако питаш мен, тази промяна е за добро и дай, боже, да се задържи така — ами ние всички ще се спогаждаме. Сега, моля те, Ренизенб, отивам да видя дали печатат както трябва датата на лененото платно. Че каквито са нехайни тези жени, все бъбрят, смеят се и пет пари не дават за работата си.
Неудовлетворена, Ренизенб я изгледа как се измъква към навеса на тъкачите. Тя самата се запъти бавно към къщата. Влезе безшумно в стаята на Сатипи, а тя с вик подскочи, когато Ренизенб докосна рамото й.
— Ох, уплаши ме. Помислих…
— Сатипи — попита я Ренизенб, — какво има? Няма ли да ми кажеш? Яхмос се безпокои за теб и…
Пръстите на Сатипи се допряха до устните й. Тя заекна нервно, с разширени изплашени очи:
— Яхмос? Какво… какво казва той?
— Разтревожен е. Викала си насън…
— Ренизенб! — Сатипи я хвана за ръката. — Казала ли съм… Какво съм казала?
Очите й се разшириха от ужас.
— Яхмос да не мисли… Какво ти каза?
— Ние двамата смятаме, че си болна или… или нещастна.
— Нещастна? — Сатипи повтори думата под нос с особена интонация.
— Нещастна ли си, Сатипи?
— Може би… Не зная. Не точно.
— Не. Ти си изплашена, нали?
Сатипи я изгледа с неочаквана враждебност:
— Защо казваш това? Защо трябва да съм уплашена? Какво има да ме плаши?
— Не зная — отвърна Ренизенб,- но е вярно, нали?
Сатипи с усилие зае старата си високомерна поза и поклати глава:
— Не се плаша от нищо… от никого! Как смееш да ми втълпяваш подобно нещо, Ренизенб? Не искам да ме обсъждате с Яхмос. Ние с него се разбираме. — Тя млъкна и после каза остро: — Нофрет е мъртва… щастливо избавление. От мен да го знаеш. И можеш да кажеш на всеки, който те попита, че точно така го чувствам.
— Нофрет? — Ренизенб повтори името въпросително.
Сатипи се разгорещи, което я направи да изглежда както преди.
— Нофрет, Нофрет, Нофрет! Разболявам се от звука на това име. Нямаме нужда да го слушаме повече в тази къща. И слава богу.
Гласът й, който се беше издигнал пискливо както преди, спадна изведнъж, когато влезе Яхмос. Той каза необикновено строго:
— Млъкни, Сатипи! Ако баща ми те чуе, ще се вдигне страхотна олелия. Как можеш да постъпваш толкова глупаво?
Колкото необикновен беше строгият и неприятен тон на Яхмос, толкова необикновено беше и че Сатипи внезапно омекна и се сви. Тя смънка: