Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Идеята за „среща на ръководителите на партията и правителството с дейците на културата и изкуството“ не беше нова: по някакви поводи и Сталин се е срещал, изричал е напътствия пред разните там загубеняци, а и Хрушчов през лятото на 1957-а приел във вилата си край Москва отбрана група литератори и им внушавал, че не бива да разклащат основите; тази среща е възпята от Алигер — я в стихотворение, я в спомени. Че ръководителите на правителството си зарязват държавническите работи и се залавят с оправяне на изкуството — за тоталитарната държава си е в реда на нещата, тя тогава само е тоталитарна, тогава само се крепи, ако не изпуска никое местенце, където има живот, така че живописта, музиката, а особено литературата за тях са не по-маловажни от съвременното въоръжение. А самите „дейци на изкуството“ тези срещи не само че не ги учудваха, но бяха искрен празник за повечето и повод за жестока надпревара: как да влезеш в списъка на поканените? Почти всички поканени можеха да се смятат поради самия този факт за наградени: ЦК ги причислява към „челниците“, а следователно занапред са им осигурени тиражите, изложбите, театралните представления. От оная заран си спомням един разговор в отдел „Култура“ на ЦК в мое присъствие, че Исаковски, за пръв път подминат, разплакан си измолвал покана: за пръв път за него не се намерило място във важно събрание и следователно той вече е престанал да бъде челник и кариерата му един вид приключва. А поканените тоя път бяха доста — 300 души, но заедно с нацрепубликите, които пристигаха в Москва със самолети и влакове, предизвестени няколко дена по-рано, — а самият подбор се извършваше в ЦК, но, то се знае, водеха се разговори по телефона с ЦК на нацкомпартиите и с ръководствата на творческите съюзи и там се сблъскваха сума желания, обиди, лични покровителства и партийни грешки. А освен „челниците“ се викаха и онези, на които трябва да им се издърпат ушите, които трябваше да бъдат вкарани в правия път (този път това беше Ернст Неизвестни, а Евтушенко — хем такъв, но и челник, вече беше си пробил път).
Срещата на 17 декември стана месец без един ден след публикуването на „Иван Денисович“ на 18 ноември — и събитията бяха свързани. На всички благоразумни комунисти „Иван Денисович“ беше им показал, че повече не бива да отстъпват, че както е тръгнало, ще се сринат и държавата, и партията. Сталин, колкото и да е проявявал тъй да се каже, личните си прищевки, всъщност никога не е напускал партийния коловоз: дори унищожавайки ленинската партия, той е бил не против партията, а с нея — и се е носел инерционно на верев по ленинския път. А Хрушчов, без никога да унищожава и външно спазвайки партийната линия (по мисленето си той беше значително по-близо до 20-те години, достатъчно е да се сети човек за лютата му омраза към църквата), — час по час, подтикван и от характера, и от сърцето си, най-неочаквано изскачаше встрани, което една равномерна тоталитарност не можеше да си позволи. Измежду тези разрушителни явни подскоци беше разделянето на партията на промишлена и селскостопанска; но и разхлабването в литературата за предвидливите комунисти беше доста застрашително: ами ако бъде позволено печатно да се обсъжда ГУЛАГ, нали нищо няма да остане от системата? И тъй, след пробива на „Иван Денисович“ се налагаше спешно да вразумят Хрушчов и да го издърпат обратно в коловоза. Кой от ЦК ръководеше тоя поврат — не се знае достоверно, но като нищо може да бъде заподозрян Суслов. (В противоречие с това единственият от вождовете, който през почивката дойде да се запознае с мен, беше пак Суслов. Но може би тук няма противоречие: оглеждал ме е и си е правил сметка как да придърпа и мен на техния коловоз?) Беше разработено хубавичко: ако вразумяването беше насочено срещу Хрушчов, а той се опънеше, — щеше да се развали работата, нищо нямаше да стане. А да се навират между шамарите и да убеждават Хрушчов, че „Иван Денисович“ е грешка, — нямаше начин. Но измислиха как срещу Хрушчов да насъскат самия Хрушчов! — и така бяха осигурени натискът и енергията на обратния завой. Още на 1 декември нагласили в Манежа изложба на художници от недопускаемите течения (включително и на платна от 20-те години!) — и приятелски завели Хрушчов да му покажат докъде води слободията в изкуството. Хрушчов, естествено, поради простодушието си се вбесил — и още там го навили да вразуми дейците на изкуството, ако ще още утре, оставало само да се извърши организационната подготовка. Права им излязла сметката, че инерцията на общия завой после ще забърше и лагерната литература. Но аз се озовах на тази среща засега не като главен виновник, а като главен герой.