Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
„Дълбоко съм убеден, че пиесата в сегашния й вид не е годна за поставяне в театър. Театралните дейци от «Современник» искат да поставят тази пиеса, за да привлекат публиката (Че кой театър иска нещо друго?…) и с вашето име, и с темата, която безусловно ще зазвучи от театралната сцена. И не се съмнявам, че зрителите, както се казва, ще «щурмуват» театъра от желание да се запознаят… какви явления са ставали в лагерите. Но… в края на краищата театърът ще се види принуден да се откаже от поставянето на тази пиеса, тъй като към театъра на облаци ще литнат «огромните охранени мухи», за които говори в неотдавнашната си реч Н. С. Хрушчов. Подобни мухи ще са кореспондентите на чуждестранните вестници и телеграфни атенции, всевъзможните нашенски еснафи и други подобни хора.“
Еснафи и „други подобни хора“! Тоест, другояче казано, народът ли? И дали „театърът сам ще се откаже“? Да, когато му се обадят от ЦК… Ето ги — и епохата, и театралните задачи, и държавния деец!
Отнашенията на Твардовски с Лебедев не бяха просто отношения на зависим редактор и околотронен референт. И двамата като че ли наричаха тия отношения приятелство, на Лебедев му беше драго да се смята за приятел на първия поет на страната (от някоя година насетне това място на йерархичната стълбица му бе официално признато). Той се радваше на неговите (после и на моите) автографи (при голямата му педантичност, смятам, и специална папчица си е имал). Когато Твардовски занесъл на Лебедев „Иван Денисович“, подплатен с препоръките на белокосите писатели, на Лебедев му било драго и той да мине за ценител, да покаже, че прекрасно се ориентира в качествата на произведението и не ще подлага нежната му тъкан на грубо прекрояване.
Откъде се е взел той в обкръжението на Хрушчов и с какво се е занимавал преди това? — докрая не можах да науча. По професия този тайнствен върховен либерал се смяташе за журналист. Може би го е ръководело лично съперничество с Иличов (По онова време завеждащ отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на КПСС. — Бел. ред.), когото можеше да изпревари само ако яхне либерално конче?… С него се запознахме на първата „кремълска среща“ на ръководителите на партията и правителството с творческата интелигенция — на 17 декември 1962 година.
Поканата за първата среща ме свари неподготвен: в събота вечерта в училището се получи нареждане от обкома на партията, че в понеделник ме викат в ЦК при другаря Поликарпов (главния удушвач на литературата и изкуството), а дотам ще ме закара кола на обкома. Поради конспиративната си нагласа го ударих на мрачни предположения. Реших, че Поликарпов, след като не е можал да спре повестта, сега ще иска поне в партията да ме вкара. И нарочно тръгнах с училищния си костюм, закупен от „Работно облекло“, с черни обувки, по които имаше безброй кръпки от червена кожа, и доста обрасъл. Така щеше да ми е по-лесно да се опъвам и да се правя на луд. Та като такъв закъсал провинциалист ме докараха в мраморно-копринения Дворец за срещи.
И тъкмо там през една от почивките уж случайно (а фактически нарочно) около нашия с Твардовски край на масата започнаха да минават ту червеноликият надменен Аджубей, ту нищожният подлизурко Сатюков (главният редактор на „Правда“), ту един нисък, много интелигентен, естествен и по погледа, и по държането си човек, с когото Твардовски побърза да ме запознае. Излезе, че това е Лебедев. Смая ме несходството му с партийните дейци, неговата безспорна тиха интелигентност (той беше с очила без рамки, само стъклата святкаха от време на време, оставяха впечатление като от пенсне). Може би защото той беше главният ми благодетел и ме гледаше галъовно, съм го възприел така. Съдържателен разговор не водихме, той ме увери, че аз „сега съм на такава орбита, от която няма начин да бъда свален“, похвали ме, че не давам интервюта, и ме помоли за „Иван Денисович“ с автограф. Това беше просто от небето сложен да варди разтурения Хрушчов ангел от чеховски тип. (Обясни ми защо така екстрено са ме извикали: „Забравиха ви вече в ЦК.“ Макар че бяха готови живи да ме изядат.)
(Добавка от 1978 г.): За тези срещи в печата почти никой не е разказал, аз не съм срещал. Освен туй повечето участници си останаха в същата сфера и под същата пета, на някои тя се услажда — те няма да разкажат, а и не им трябва. И, естествено, с отдалечаването ни от онези дни все по-нищожни стават и самото събитие, и участниците му. Дори сега не всички имена са запомнени, а за следващото поколение ще са дивотия. Но дивотия ще стане някой ден и цялото ни робство — и как после ще си го представят? Запазил съм бележки — от самите съвещания, правени на място, на коляно, и още същите вечери допълнени по пресни спомени. Няма да разказвам подробно всичко, но дори глътка въздух да гребнеш от онези зали и да я дадеш на закъснелите да подишат — може би си струва.