Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
— Сандерсън, изпратете някого при полковник Сейнт Симон. Да се яви в главната квартира колкото се може по-бързо.
— Тъй вярно, сър. — Адютантът тракна токове и излезе от стаята. Беше ранна сутрин, но след няколко часа всички щяха да бъдат заети с щурма на Бадахос.
Джулиън тъкмо обсъждаше предстоящото нападение с командирите на поделенията. Трябваше да уточнят разпределението на войниците пред бастиона „Сан Винсенте“. Бригадата им не беше включена в главното нападение, но щеше да заеме място на единия фланг и да проведе паралелна атака, за да отклони вниманието на французите от пробивите в стените.
Пратеникът, който препускаше като вятър откъм града, привлече вниманието на събралите се пред палатката на полковника мъже, които разучаваха внимателно голямата карта.
— Простете, полковник, сър. — Пратеникът скочи от коня си и отдаде чест. — Командващият желае да се явите колкото се може по-бързо в главната квартира.
Джулиън смръщи чело. Какво толкова важно се бе случило, та Уелингтън го отделяше от бригадата му малко преди нападението? Отговорът спусна червена мъгла над очите му. Ла Виолет. Тази малка бандитка се криеше зад всички действия на Уелингтън, свързани с него. Побеснял от гняв, той се закле във всичко свято да се разправи веднъж завинаги с нея. Трябваше да й изясни, че няма право да го мести насам-натам като пешка на шахматната дъска!
— Добин! Коня ми, веднага! — С тези думи полковникът изчезна в палатката си и офицерите му се спогледаха изненадано. След минута Джулиън излезе, закопчавайки колана си. Широкото чело под разбърканата руса коса беше грозно смръщено. Очите му се плъзнаха по събралите се и мъжете се смълчаха.
— Няма да се бавя повече от час. Майор О’Конър, желая да изготвите бързо подробния план на нападението. Ще ми го представите, като се върна. — Той грабна юздите от ръката на Добин и се метна на седлото.
— Тъй вярно, сър — промърмори в отговор Тим. Нещо не беше наред. Джулиън почти никога не го наричаше „майор О’Конър“, нито изливаше лошото си настроение върху подчинените си. Това беше една от причините, поради които хората му бяха готови да го последват и в ада, а кандидатите за място в щаба му бяха десетки. Лорд Сейнт Симон беше един от най-младите полковници в армията на полуострова, но дори много по-възрастните капитани горяха от желание да служат при него.
— Готов съм да се обзаложа, че зад всичко това се крие Ла Виолет — отбеляза с усмивка Франк и се протегна. — Джулиън не може да я понася и ако тя е виновна за повикването му в главната квартира, скоро ще хвърчи перушина. Помнете думите ми, момчета.
— Не мога да си представя, че една испанска бандитка е в състояние да нарежда на пера какво да прави и да върти на пръста си човек като Сейнт Симон — възрази капитан Диърбърн. — Ако точно днес се опитва да си играе с него, значи е глупачка.
Всички очи се устремиха към стените на Бадахос, обгърнати от пушеците на постоянния обстрел.
Джулиън препускаше към Елвас и гневът му нарастваше. Видът на Ла Виолет, която седеше на една огромна скала от португалската страна на понтонния мост, не го успокои ни най-малко.
Очевидно малката го чакаше, следователно именно тя беше отговорна за повикването му в главната квартира.
Тамсин наистина го чакаше. Знаеше, че настроението му е лошо, затова беше приготвила най-очарователната си усмивка. Като го видя, скочи от мястото си и се втурна насреща му по люлеещия се мост.
— Добро утро, милорд полковник. — Тя му препречи пътя, защото той очевидно се готвеше да мине покрай нея. — Много се радвам да ви видя отново. — Тя вдигна ръка над очите си, за да се предпази от заслепяващото слънце, и устреми поглед към лицето му. Усмихна му се и около очите й се образуваха прелестни бръчици. Огряна от яркото слънце, косата й изглеждаше почти бяла. — Много мило, че работата ви доведе в Елвас.
Пръстите на Джулиън потръпнаха. Представи си как ги сключва около стройната й шийка, която се подаваше така прелестно от яката на бялата риза… как натиска бавно… После мислите му се отклониха: а колко прекрасно щеше да бъде, ако бавно плъзнеше пръсти нагоре, зад ушите, тези малки миди, притиснати до главата й, да докосне нежната кожа…
— Качвайте се на коня! — заповяда грубо той. — Знам, че имаме една и съща цел. — Той се приведе към нея и й подаде ръка. Тя я пое без колебание, постави краче върху ботуша му и се метна на седлото пред него.
— И аз така мисля — обяви весело тя и се облегна назад, за да му даде възможност да усети топлината на тялото й през тънката риза. — Така е много по-приятно.
— А както знаем, вие винаги уреждате нещата така, че да ви е приятно — отбеляза хапливо той.