Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
— Ами да! — рече господин Рултабий.
И господин дьо Марке обясни, че по праха на плочките, до следата от двете подметки, действително имаше пресен отпечатък от някакъв тежък правоъгълен пакет и не бе трудно да се разпознаят очертанията на вървите му.
— Значи вие сте влизали тук, господин Рултабий, а аз бях забранил на дядо Жак да пуска когото и да било, той пазеше павилиона.
— Не винете дядо Жак, аз дойдох тук с господин Робер Дарзак.
— А, така ли? — възкликна господин дьо Марке недоволно, хвърляйки поглед на господин Робер Дарзак, който продължаваше да мълчи.
— Когато видях следата от пакета до отпечатъка на подметките, аз не се съмнявах повече, че става дума за кражба — продължи господин Рултабий.“ — Крадецът не беше дошъл с пакет… Той го е направил тук този пакет с крадените предмети, разбира се, и го е оставил в този ъгъл с намерение да го вземе на излизане, оставил е до пакета и големите си обувки, защото, погледнете — никакви следи не водят към тези обувки и подметките са една до друга, като на необути обувки, в покой. Така може да се обясни, че когато е избягал от Жълтата стая, убиецът не е оставил никакви следи нито в лабораторията, нито във вестибюла. След като е влязъл с обувките си в Жълтата стая, той се е събул без съмнение, защото са му пречели или защото е искал да вдига колкото може по-малко шум. Следата на отиване през вестибюла и лабораторията е била изтрита от последвалото миене на дядо Жак, което ни кара да мислим, че убиецът е влязъл в павилиона през отворения прозорец на вестибюла, когато дядо Жак е отсъствувал първия път, преди да измие пода в пет часа и половина!
След като си е събул обувките, които явно са го притеснявали, убиецът ги е занесъл в тоалетната и ги е пуснал от прага, защото по праха на тоалетната няма следи от боси или обути с чорапи крака, или пък от други някакви обувки. Значи той е оставил обувките до онзи пакет. В този момент кражбата е била вече извършена. След това човекът се връща в Жълтата стая и се пъхва под леглото, където чудесно се виждат очертанията от тялото му по пода и дори по рогозката, която е била леко подвита и смачкана в този край. Прясно отскубнати сламки доказват също, че убиецът е бил под леглото.
— Да, да, това го знаем — рече господин дьо Марке.
— Връщането под леглото доказва, че кражбата — продължи това странно журналистче — съвсем не е била единствената причина за идването на човека. Не ми казвайте, че се е скрил веднага щом е забелязал през прозореца на вестибюла дядо Жак или господин и госпожица Станжерсон да влизат в павилиона. Много по-лесно му е било да се качи на тавана и скрит там, да чака някаква възможност да изчезне, ако единственото му намерение е било да избяга. Не! Не! Убиецът е трябвало да бъде в Жълтата стая.
Тук се намеси началникът на обществената безопасност:
— Не е лошо, млади човече! Моите поздравления… и ако още не знаем как е изчезнал, ние вече го следваме стъпка по стъпка как е влязъл тук и виждаме какво е направил: той е откраднал. Но какво?
— Много важни неща — отвърна репортерът.
В този момент някой извика от лабораторията. Втурнахме се натам и намерихме господин Станжерсон, който с блуждаещи очи размахваше ръце и ни показваше нещо като библиотечна мебел, която бе отворил току-що и която зееше празна.
В същия момент той се отпусна в големия фотьойл пред бюрото и изстена:
— Двойно съм ограбен…
А после една сълза, тежка сълза се изтърколи по бузата му:
— Само — помоли той — да не каже някой на дъщеря ми… На нея ще й бъде още по-мъчно, отколкото на мен.
И с мъка в гласа, която никога няма да забравя, той въздъхна дълбоко:
— Какво значение в края на краищата… щом тя ще оживее?…
— Ще оживее! — каза Робер Дарзак със странно развълнуван глас.
— А ние ще ви намерим откраднатото — обеща господин Дакс. — Но какво имаше в този шкаф?
— Двадесет години от моя живот — глухо отвърна прочутият професор — или по-скоро от нашия живот, на дъщеря ми и моя. Да, нашите най-ценни документи, най-секретните връзки към нашите опити и изследвания от двайсет години насам. Това беше истински подбор сред толкова документация, с която е пълна тази стая. Това е непоправима загуба за нас и смея да кажа — за науката. Всички етапи, през които трябваше да премина, за да докажа окончателно разпадането на материята, бяха грижливо описани, подредени, анотирани, илюстрирани със снимки, с чертежи. Всичко това беше там. Планът на трите нови апарата: един за изследване на дематериализирането на предварително наелектризирани тела под влияние на ултравиолетова светлина; друг, който трябваше да направи видимо отнемането на електрически товари под действието на частиците разпадаща се материя в пламъчните газове; и трети — чудесен нов електроскоп диференциален кондензатор; цял комплект от всички графики, изобразяващи основните качества на онази междинна субстанция, в която преминава измеримата материя, преди да се превърне в неизмерим етер; двайсет години опити върху ултраатомната химия и върху непознатите досега равновесни състояния на материята; както и един ръкопис, който исках да публикувам под заглавие: „Металите, които боледуват“. Знам ли? Знам ли? Човекът, който е дошъл тук, ми е взел всичко… и дъщеря ми, и целия ми труд… и сърцето… и душата ми…