Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
Ето го. Това не е вече сухо възпроизвеждане на въпросите и отговорите. Много често секретарят влага в тях и своите лични впечатления.
„От един час — разказва секретарят — съдия-следователят и аз се намирахме в Жълтата стая заедно с предприемача, който бе построил павилиона но плановете на професор Станжерсон. Предприемачът дойде с още един работник. Господин дьо Марке беше наредил да почистят изцяло стените, т.е. бе накарал работника да свали тапетите, които ги разкрасяваха. Няколко удара с кирки и копачки тук и там ни доказаха, че няма никакъв отвор. Подът и таванът бяха дълго проучвани на дълбочина. Нищо не открихме: Нямаше нищо за откриване. Господин дьо Марке изглеждаше очарован и все повтаряше на предприемача:
— Каква афера, господине, каква афера! Ще видите, че никога няма да узнаем как убиецът е могъл да избяга от тази стая!
Изведнъж господин дьо Марке, сияещ от задоволство, че не разбира, успя да си спомни, че негово задължение е да се постарае да разбере и повика старши полицая:
— Идете в замъка — нареди му той — и помолете господин Станжерсон и господин Робер Дарзак да дойдат при мен в лабораторията, дядо Жак — също, и вашите хора да ми докарат двамата портиери.
Пет минути по-късно всички се събраха в лабораторията. Началникът на Обществената, който току-що бе пристигнал в Гландие, също се присъедини към нас. Бях седнал на бюрото на господин Станжерсон, готов за работа, когато господин дьо Марке ни дръпна следната кратка реч — колкото оригинална, толкова и неочаквана:
— Ако сте съгласни, господа — говореше той, — тъй като разпитите не водят до нищо, нека изоставим този път старата система. Няма да ви карам да влизате при мен един след друг, не. Ще останем всички тук: господин Станжерсон, господин Робер Дарзак, дядо Жак, двамата портиери, господин началникът на Обществената безопасност, господин секретарят и аз! И всички ще бъдем тук равни: портиерите нека забравят за момент, че са арестувани. Ще си поговорим! Повиках ви да си поговорим. Намираме се на местопроизшествието, е, добре, за какво бихме си говорили, ако не за произшествието? Ами тогава да си поговорим! Да си поговорим! Надълго и нашироко, умно или глупаво. Да кажем всичко, каквото ни мине през ума! Да говорим без система, защото с тези системи не стигаме доникъде. Обръщам се с гореща молба към богиня Случайност, случайността на нашите догадки! Да започнем…
След което, минавайки край мен, той ми рече тихо, в полуглас:
— Помислете само каква сцена, а?! Това вие можехте ли да го измислите?! Ще направя от тая история една сценка за водевила.
И той потриваше радостно ръце.
Погледнах господин Станжерсон. Надеждата, която би трябвало да породи последното сведение от лекарите, че госпожица Станжерсон ще оживее, не бе изтрила тежката мъка от това благородно лице. Бедният човек бе помислил, че дъщеря му е умряла и още не можеше да се оправи от тази мисъл. Очите му — тъй сини и тъй благи — бяха изпълнени с безкрайна тъга. Бях имал възможността неведнъж да виждам господин Станжерсон по разни обществени церемонии. Още от самото начало бях поразен от погледа му — тъй чист, като на дете: замечтан, възвишен и отнесен поглед на изобретател или луд.
В тези церемонии зад него или до него биваше винаги дъщеря му, защото те бяха винаги заедно, както казваха всички, заради общата работа от дълги години насам. Тази девица, която тогава беше на тридесет и пет години, а изглеждаше едва на трийсет, посветена изцяло на науката, още събуждаше възхита с царствената си красота, останала непокътната, без нито една бръчка, победила и времето, и любовта… Кой би помислил тогава, че ще стоя един ден до леглото й с моите хартийки, че ще видя как почти умираща, с огромно усилие ни разказва най-чудовищното, най-мистериозното нападение, за което съм чувал в цялата си практика? Кой би ми казал, че ще се озова както сега, в този следобед, пред един отчаян баща, който напразно се мъчи да си обясни как убиецът на неговата дъщеря е могъл да му се измъкне? За какво е тогаз целият този труд, сред мрачното уединение на горите, щом не е в състояние да ви запази от големите беди на живота и смъртта, които сполитат обикновено онези от хората, на които не са чужди страстите на града9.
— Хайде, господин Станжерсон — рече господин дьо Марке доста важно, — застанете точно на мястото, където бяхте, когато госпожица Станжерсон излезе, за да отиде в стаята си.
9
Напомням на читателя, че само препредавам прозата на секретаря и не исках да отнемам нищо от широтата и величието й. — Б.а.