Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
— Тези букви не са ли инициалите на госпожица Станжерсон — продължи репортерът. — Този ключ с медно ухо не е ли ей този ключ?… Аз винаги чета обявите. В моя занаят, както и във вашия, господин следователю, трябва винаги да се четат частните обяви… Що заплетени истории човек намира там!… Пък и ключовете към тях, които… не винаги са с медно ухо, но от това не стават по-безинтересни. Особено ме бе поразила тази обява, и по-скоро жената, която се забулва с толкова тайнственост, а какво толкова компрометиращо бе загубила — един ключ. Колко много държеше тя на този ключ. Какво богато възнаграждение обещаваше! И си помислих за тези шест букви: М.А.Т.И.С.Н. За първите четири веднага реших, че са от някакво име. Ами разбира се — рекох си, — „Мат, Матилд…“, особата, която бе загубила ключа с медното ухо, се казва Матилд!… Но нищо не можах да измисля за последните две букви, оставих вестника и се заех с нещо друго… Когато четири дни по-късно във вечерните вестници се появиха огромни заглавия за покушението над госпожица Матилд Станжерсон, това име Матилд веднага ми напомни, без да полагам каквито и да било усилия, съвсем машинално, буквите от обявата. Леко заинтригуван, поисках този брой от канцеларията. Бях забравил последните две букви: С.Н. Когато отново ги видях пред очите си, не можах да се сдържа да не извикам: „Станжерсон!…“ Скочих в един файтон и препуснах към клон номер 40. Попитах: „Имате ли писмо с адрес: М.А.Т.И.С.Н.?“ Чиновникът ми отговори: „Не!“ И тъй като аз настоявах, молих да потърси още, той ми каза: „Е, господине, вие май се шегувате нещо!… Да, имаше такова писмо с инициали М.А.Т.И.С.Н., но аз го дадох преди три дни на една дама, която го поиска. Ето и вие сега идвате да ми го искате. Преди два дни пък дойде един друг господин и той също тъй нелюбезно и настойчиво искаше писмото!… Омръзна ми от тия шарлатании…“ Щеше ми се да разпитам чиновника за двете лица, които бяха търсили писмото. Дали искаше да се скрие зад професионалната тайна — човекът явно мислеше, че вече премного е казал, — или наистина му е додеяло от такива шеги, но той не ми отговори повече…
Рултабий млъкна. Мълчахме всички. Всеки, както можеше, си вадеше заключенията от тази странна история със службата „До поискване“. Наистина сякаш вече имаше някаква нишка към тази мътна афера. Господин Станжерсон каза:
— Значи почти е сигурно, че дъщеря ми е загубила този ключ, че не е искала да ми каже, за да не ме тревожи и е помолила този или тази, който го намери, да й пише „до поискване“. Тя вероятно се е страхувала да даде нашия адрес, за да не разбера, че ключът е изгубен. Съвсем логично и напълно естествено. Защото веднъж вече ме крадоха, господине!
— Къде? Кога? — попита началникът на Обществената безопасност.
— О! Преди много години, в Америка, във Филаделфия. От лабораторията ми откраднаха документацията на две изобретения, които биха били цяло богатство за един народ. Не само че не узнах кой е крадецът, но и повече не чух за обекта на кражбата, защото за да объркам сметките на този, който ме окраде, аз самият пуснах в обществения сектор тези две изобретения и така обезцених откраднатата документация. Оттогава съм много подозрителен и когато работя, затварям се херметически. Всички решетки по тези прозорци, затънтеният павилион, този шкаф, който сам конструирах, специалната ключалка, този специално изработен ключ — всичко е резултат на моите страхове, а те се коренят в горчивия ми опит.
Господин Дакс заяви: „Много интересно!“, а господин Рултабий поиска да разбере какво е станало с чантичката. От няколко дни нито господин Станжерсон нито дядо Жак бяха виждали чантичката на госпожица Станжерсон. Няколко часа по-късно ние трябваше да разберем от устата на госпожица Станжерсон, че тази чантичка или е била открадната, или пък я е загубила и че нещата са се случили точно тъй, както ни е обяснил баща й: тя е отишла на 23 октомври в пощенски клон номер 40 и са й предали писмо, с което някой си е правил лоша шега. Тя веднага го изгорила.
За да се върнем на нашия разпит, по-скоро на нашия разговор, трябва да съобщя, че след като началникът на Обществената безопасност попита при какви обстоятелства дъщеря му е отишла в Париж на 20 октомври, деня, в който се е изгубила чантичката, ние научихме, че тя е отишла в столицата, придружена от господин Робер Дарзак, с когото след това са се видели в замъка едва на другия ден след престъплението. Фактът, че господин Робер Дарзак е бил до госпожица Станжерсон в големите магазини „Лув“, когато чантичката е изчезнала, не можеше да остане незабелязан и да си го признаем, прикова вниманието ни.