Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
И прочутият професор Станжерсон заплака като дете. Ние го заобиколихме в мълчание, развълнувани от тази сцена на дълбоко страдание. Господин Робер Дарзак, облегнат на фотьойла, в който се бе свлякъл професорът, напразно се опитваше да скрие сълзите си, с което ми стана симпатичен, въпреки инстинктивното отвращение, което неговото странно поведение и често безпричинно вълнение ми бяха вдъхнали към тази загадъчна особа.
Само господин Рултабий, чието драгоценно време и важна мисия на този свят не му разрешаваха да се задълбочава в човешката мъка, се приближи преспокойно до празния шкаф, показа го на началника на Обществената безопасност и безцеремонно прекъсна дълбоката тишина, с която ние изказвахме почитта си към мъката на прочутия професор Станжерсон. Той ни даде няколко обяснения, от които не се нуждаехме особено: как се е сетил за кражбата посредством двойното откритие, което бе направил — следите в тоалетната и ценната празна мебел в лабораторията. Само бил минал през лабораторията — така ни каза той, но бил поразен, първо: от странната форма на тази солидна мебел и от огнеупорната й желязна конструкция, от факта, че ключът на една мебел като тази, явно предназначена да съхранява изключително важни неща, е оставен на желязната й вратичка. Обикновено човек няма нужда от каса, която да държи отворена… И после, сложната направа на това малко ключе с медно ухо бе привлякла, изглежда, вниманието на Рултабий и бе приспала нашето. Колкото до нас, останалите — а ние също не сме деца — едно ключе в ключалката ни дава по-скоро някакво усещане за сигурност, но не и на господин Жозеф Рултабий, който явно е гений (както казва Жозе Дюпюи в „Петстотинте милиона на Гладиатор“: „Какъв гений! Какъв майстор!“). И едно ключе в ключалка го кара да мисли за кражба. Скоро узнах причината.
Но преди да ви я кажа, трябва да ви съобщя, че господин дьо Марке ми се стори доста озадачен — не знаеше дали да се радва, че следствието отива напред, макар и с една крачка, или да съжалява, че не той я е направил. В нашата професия има такива разочарования, но ние нямаме право да бъдем малодушни и трябва да стъпчем самолюбието си, когато става дума за общото благо. И тъй, господин дьо Марке се насили и реши, че е по-добре да се присъедини към комплиментите, които господин Дакс не пестеше за Рултабий. Хлапакът сви рамене: „Няма защо!“ Бих го зашлевил с удоволствие, най-вече когато добави:
— Добре ще е, господине, да попитате господин Станжерсон кой е държал ключа!
— Дъщеря ми — отвърна господин Станжерсон. — И винаги беше в нея.
— О! Ами тогава нещата се променят съвсем и вече не отговарят на концепцията на господин Рултабий — извика господин дьо Марке. — Щом този ключ е винаги у госпожица Станжерсон, в онази нощ убиецът трябва да е чакал госпожицата в стаята й, за да й вземе ключа, и кражбата е могла да стане едва след покушението! Но след покушението в лабораторията е имало четирима души!… Вече нищо не разбирам!…
И господин дьо Марке с отчаяна ярост (това трябва да е било за него връх на опиянението, защото не зная дали не споменах вече, че той биваше най-щастлив, когато не разбираше) повтори:
— Нищичко…
— Кражбата — възрази репортерът — е могла да стане само преди нападението. Няма никакво съмнение! И вие знаете причината, която ви кара да вярвате в това, но аз си имам и свои причини. Когато убиецът е влязъл в павилиона, той вече е държал ключа с медното ухо.
— Това е невъзможно! — възпротиви се господин Станжерсон.
— Толкова е възможно, господине, че разполагаме и с доказателство.
И това дяволско човече извади от джоба си един брой на „Епок“ от 21 октомври (припомням, че престъплението стана през нощта на 24 срещу 25) и като ни показа едно съобщение, зачете:
„Вчера е загубена малка дамска чантичка от чер сатен в магазините «Лув». Тази чантичка съдържа разни предмети, между които и ключ с медно ухо. Който я намери, да пише «До поискване» в пощенски клон номер 40, на следния адрес: М.А.Т.И.С.Н. Ще получи голямо възнаграждение.“