Тайната на жълтата стая

Ние не знаем кой е извършил престъплението, не знаем кой е мизерникът, чиито жертви са господин и госпожица Станжерсон, ала няма съмнение, че те двамата го знаят? Тази тайна навярно е ужасна, щом бащата не се е поколебал да остави агонизиращата си дъщеря зад тази врата, която тя сама отново е затворила — ужасна, щом е оставил убиеца да се измъкне. Ала няма на света друг начин, по който да обясним бягството на убиеца от Жълтата стая.

Имаше нещо зловещо в мълчанието, което последва това драматично и блестящо обяснение. Всички ние страдахме за прославения професор Станжерсон, притиснат от безмилостната логика на Фредерик Ларсан, принуден да ни признае истината или да мълчи, а какво по-ужасно признание от това! Видяхме този човек, въплъщение на страданието, да става и да протяга ръка така съдбовно, че ние наведохме глави като пред икона. Тогава с твърд глас, който сякаш изчерпваше последните му сили, той изрече следните клетвени слова:

— Кълна се пред умиращата си дъщеря, че не съм се отделял от тази врата от момента, в който чух отчаяния зов на детето си, че тази врата не се е отваряла, докато бях сам в лабораторията си, и когато най-накрая тримата ми прислужници и аз успяхме да проникнем в Жълтата стая, убиецът не беше вече там! Кълна се, че не познавам убиеца!

Трябва ли да казвам, че въпреки тежката клетва, ние не повярвахме в нито една дума на господин Станжерсон! Фредерик Ларсан току-що ни бе открил истината, а ние веднага да се откажем от нея!

Тъй като господин дьо Марке ни съобщаваше, че разговорът е приключил и ние се готвехме да напуснем лабораторията, младият репортер, този хлапак Рултабий, се приближи до професор Станжерсон, ръкува се най-почтително с него и го чух да казва: