Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
— Тате, мога ли да си получа десетачето за изхвърлянето на кошчетата за боклук?
— Мама отива да поиграе тенис, Дики — рече Ричард, облизвайки от устните си привкуса на сол от дръжката на ракетата. — Хайде да отидем всички до супермаркета и да си купим колата на Батман.
— Ура-а — извика хлапето вяло, зяпайки ококорено ту единия, ту другия си родител, сякаш разстоянието между тях бе станало застрашително голямо.
Ричард отведе децата до супермаркета, до детската площадка, а после, за обяд, и до количката с хамбургери. И тези безобидни действия трансформираха остатъците от алкохол и апатичност в тялото му в размекваща умора, толкова чиста и завладяваща, колкото съня за едно бебе. Той закима с внимание, докато синът му му разправяше някаква безкрайна история: „и тогава, тате, от чадъра на Пингвина изскочи пушек, бял и гъст, и ония, другите двама, със смешните маски, в банката, започнаха я да пълнят с вода, не знам защо, за да я накарат да се пръсне или нещо такова, а Робин се катереше по тия хлъзгави купчини от нещо като половиндоларови монети, за да избяга от водата, и тогава, да видиш, тате…“
Когато се върнаха вкъщи, децата се пръснаха из съседските дворове по същия мистериозен начин, по който в други дни техният заден двор се изпълваше с непознати хлапаци. Джоан се върна от тенис, лъснала от пот и полепнала с червен прах до глезените. Цялото й; тяло бе поруменяло от физическите усилия. Той й предложи малко да подремнат.
— Но само това — предупреди го тя.
— Разбира се — съгласи се радушно Ричард. — Срещнах се с любовницата си на детската площадка и двамата задоволихме своите желания на катерушката.
— Марлин и аз бихме Алис и Лиз. Не би могла да е някоя от тях трите — чакали са ме половин час.
Наблюдавани от леглото, сенките на предметите изглеждаха странно къси на ярката следобедна светлина. Една чаша със застояла вода изпускаше по някое мехурче от дъното си и лениво го лепваше до другите. Той я попита:
— Наистина ли мислиш, че искам да те направя по-интересна, отколкото всъщност си?
— Разбира се. Чувстваш се отегчен. Нарочно ни остави сами двамата с Мак. Беше много необичайно за теб, да излезеш навън, когато си неразположен.
— Тъжно е да си мисля за теб, че си нямаш любовник.
— Съжалявам.
— Само че ти си достатъчно интересна и така. Тук, тук и тук.
— Казах, че само ще спим.
В коридора на горния етаж, от другата страна на затворената врата на спалнята, телефонът иззвъня. След четири повторения — ледени копия, хвърлени отдалеко — звъненето спря, без да получи отговор, Настъпи загадъчна пауза, изпълнена с неизвестност. После се чу плахо „трак“, сякаш някой по невнимание се бе ударил в маса, последвано от решителна серия от звуци, настойчиви и жални, които не спряха, докато не станаха дванайсет на брой. Чак тогава любовникът затвори.
8. Очакване
Около девет и половина и последното дете — Джудит, бе сложено в леглото с целувка за лека нощ, която сега, когато то бе вече на дванайсет и имаше красиво и изразително лице на възрастен, малко го стряскаше в тъмното. Някогашното бебе, бе останало да витае там някъде високо горе над жената с топли устни, в която се бе превърнала неговата дъщеря и това го караше да изпитва неувереност и безпокойство в подобни ситуации. После Ричард слезе долу и се приготви да чака съпругата си. Майка му винаги бе чакала него и баща му, оставяйки къщата да свети до тяхното завръщане от баскетболен мач, от среща по плуване, от среднощна авантюра със счупената кола. Влизайки вкъщи през онези вечери, направо от студеното, момчето бе чувствало майка си като притегателен център на вечното упование — един предпочитан свят на сигурността и постоянството, и това го караше да й завижда за самотните вечери, прекарвани вътре на топло до радиото. Сега, заел нейната бивша роля, той си изпече филийки, изпи чаша мляко, включи телевизора, изключи го, наля си малко бърбън, докато накрая не установи, че не може да задържи погледа си дори върху вестника. Отиде до прозореца и се загледа към улицата, където един все още незаспал, леко поклащащ клони бряст превръщаше светлината на уличната лампа в потрепваща дантела. После се премести в кухнята и се взря в непрогледния мрак на задния двор, където, след ослепителните лъчи на автомобилни фарове и хълцукането на изгасен двигател, трябваше да се появи Джоан.
Когато пристигна поканата, двамата се съгласиха, че тя може да закъснее до единайсет. Но още към десет и половина сърцето му започна да думка учестено, бърбънът влизаше лесно като вода и той неочаквано се озова застанал в една стая, без да си спомня да е влизал вътре. Тази чиния „Пикасо“, бяха избирали заедно във Валаурис. Онези университетски антологии, безразборно наредени по лавиците. Разхвърляните като на бойно поле учебници и играчки, зарязани така след вечерните игри. В единайсет и пет Ричард отиде до телефона и постави ръка върху слушалката, но почувства, че не може да набере номера, запаметен на върха на пръстите му като музикална фраза. Нейният номер. Техният номер — на Мейсънови. Къщата, която бе погълнала неговата съпруга бе място, където той винаги се бе чувствал комфортно и добре дошъл; къща, много наподобяваща неговата собствена, и все пак, достатъчно различна във всеки един детайл, за да бъде вълнуваща; къща В и която нейната господарка, го бе очаквала гола на първото стъпало за горния етаж — примамващо посрещане, запечатало В спомените му нейните рамене, окъпани в утринното слънце, промъкнало се през прозореца и обагрило всяка фибра от нейната плът в огнена светлина.