Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Мислиш ли, че е по-добре да не напускам стаята си? — попита Лиарин. — Мис Рус явно има нещо против мен.
Уилабел изръмжа.
— Как ли пък не, мисис. Напук на нея вие трябва по-скоро да се покажете навън, защото инак ще вземе да си каже, че господарят Аштън си е само неин. Тя цяла седмица се катери по стените като някоя котка от яд.
— Да не искаш да кажеш, че трябва и аз да му се хвърля на врата? — попита студено Лиарин. — Та аз въобще не познавам този човек.
— Ех, мисис, ако вземете акъл от някоя, дето хубавичко го познава този мъж, откак се е пръкнал, тогава ще ви река, че няма лесно да намерите друг като него. Вярно, че сте хубавица, но както вече го рекохте, и мис Марелда е такава, пък той си е мъж.
Лиарин нямаше желание да спори с Уилабел, а още по-малко да тича подир мистър Уингейт. Ако го признаеше за свой съпруг, не беше сигурна дали е готова да приеме всички последствия. Не, тя ще бъде предпазлива и ще се опита да не прави грешки. Дано само паметта й се върне по-скоро.
Наистина мъжът, който се наричаше неин съпруг, я интересуваше. Той беше твърде привлекателен и имаше чудесни обноски. Това пролича и днес, по време на сутрешното му посещение. Като джентълмен той почака на прага, докато Уилабел съобщи за него, и Лиарин с изненада откри, че при вида му сърцето й заби по-бързо. Руменината по бузите й издаваше колко се вълнува.
Аштън огледа стаята и я видя до прозореца, където тя стоеше, обляна в утринна светлина. Меднозлатистата коса, която падаше свободно на раменете й, сякаш пламтеше. Когато срещна погледа му, Лиарин колебливо се усмихна:
— Трябва да ви благодаря за подаръците — промълви тя. — Изключително щедро от ваша страна.
— Мога ли да вляза?
— Но разбира се. — Тя беше учудена, че я моли за разрешение и пристъпи да го посрещне.
Той се устреми към нея, към своята жена, както зъзнещият се устремява към огнището или гладният към празничната трапеза. Красотата й възпламени кръвта му и прогони съмнението и несигурността от тялото му. Лудост ли беше да се събуди човек в един свят, в който всичко му е непознато — лицата, предметите, в който дори леглото, на което спи и дрехите, които носи, са му чужди? Или още по-лошо — да не знае въобще от какъв свят идва? Не, думата „лудост“ беше несъвместима с това лице.
— Изглеждаш пленителна тази сутрин.
Тя се вслуша в мекия му глас.
— Дори и със синини? — попита със съмнение.
— Толкова съм щастлив, че те не ми пречат. — Пръстите му погалиха нежно бузата й. — При това вече избледняват и скоро съвсем ще изчезнат. — Той наведе глава, като почти я допря до буйната й къдрава коса и затвори очи, опиянен от жасминовото ухание. В душата му нахлуха сладостни спомени.
Лиарин почувства близостта му с всяка фибра на тялото си и потръпна от вълнение. Сведе бързо очи, когато топлият му дъх докосна ухото й. Като омагьосана гледаше мястото, където ризата му се разтваряше и се виждаше мускулестата му окосмена гръд. Когато той се приближи още по-плътно до нея, всеки неин нерв затрептя и тя сложи внимателно ръка на гърдите му. Допирът беше като експлозия. Пулсът й запрепуска, тя почувства как пламва цялата и отстъпи крачка назад, като триеше дланите си, сякаш се беше опарила.
— Просто съм поразена от роклите, които сте ми купили — изрече тя без дъх и отстъпи още малко. — Но все някъде трябва да имам и собствени дрехи.
— Това сега е без значение — отговори той. — Новият ти гардероб няма да ме хвърли в затвора за длъжници. А щом започнеш пак да излизаш, ще го попълним заедно.
— Не се ли страхувате, че може да се стремя само към подаръците и парите ви? Особено докато не се е изяснило дали въобще съм вашата жена?
Аштън тихо се засмя.
— Какво още не се е изяснило?
Лиарин отговори с леко повдигане на раменете.
— Има хора, които вярват, че искам да ви измамя.
— Да не би Марелда да е идвала при теб?
Тя колебливо кимна. Той потърси погледа й и каза.
— Марелда те видя онази вечер за пръв път и е последният човек на земята, който би признал, че си моя жена.
— Да имах вашата убеденост… — Лиарин се обърна и тръсна нетърпеливо глава. — Знам, спомените са тук и чакат само да бъдат извадени на повърхността, но, изглежда, има някаква бариера, която пречи. В момента съм чужда на самата себе си.
— Мога да ти помогна с някои факти — каза тихо той и се приближи към нея. — Но съвместният ни живот беше кратък и не зная много.
Тя го погледна.
— Моля, кажете ми каквото знаете.
Мека светлина се появи в очите му, когато гледаше лицето й. Той протегна ръка и махна няколко разбъркани кичура коса от челото й. След това отиде до прозореца и разказа фактите, като че ли ги беше научил наизуст.