Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Облякох се аз, значи, вечерта като жених, метнах на ръка и кожуха, взех и един бастун със сребърна дръжка, дето си го имах от по-рано, и поех. Голяма селска къща, с дворове, крави, преси за грозде, запалени огньове по двора, казани върху огньовете. „Какво варите тук?“ — запитах аз. „Петмез от дини.“ — „Ами тук?“ „Петмез от пъпеши.“ „Бре, какво е това — рекох си аз. Гледай ти — петмез от пъпеши и дини! Обетованата земя! Марш оттук, сиромашийо! Имаш благословията ми, Зорбас, попаднал си на хубаво място — като плъх в тулум със сирене.“
Изкачих се по стълбището. Едно огромно дървено стълбище, което скърцаше. Горе на площадката стояха бащата и майката на Нуса; те носеха нещо като зелени шалвари и червен пояс с големи пискюли. Заможни хора. Разтвориха ръце, мляс оттук, мляс оттам, целувки, прегръдки. Говореха ми нещо бързо-бързо, гък не разбирах, но няма значение! По лицето им виждах, че не ми искат злото.
Влизам вътре — и какво да видя! Застлани маси, отрупани като тримачтови кораби. Всички роднини, мъже и жени, стоят прави, а най-отпред застанала Нуса, белосана, нагиздена, разгърдена, като корабна горгона. Сияеща от хубост и младост.
Нахвърлихме се като бесни всички, мъже и жени, на ядене и пиене. Нуса ми направи знак: „Говори и ти де!“
Изправих се тогава и аз, започнах да държа реч, къде на руски, къде на гръцки. Какво разправях? Да пукна, ако знам! Спомням си само, че накрая го ударих на хайдушки песни. Започнах ни в клин, ни в ръкав да рева:
Видиш ли, началство, поизмених го малко за случая.
И като изревах: „Вай!“, хвърлих се и целунах Нуса…
Това и трябваше! Сякаш дадох уговорен сигнал, всички това и чакаха, скочиха неколцина червенобради мъжаги и угасиха светлините.
Жените, хитрушите им недни, се разпищяха, ужким де, че се изплашили. Но скоро — хи-хи-хи! — закикотиха се в тъмнината, започнаха гъделичкания и смехове.
На разсъмване станах да взема жена си и да вървим. Тъмно беше още, не различавах добре. „Нуса — казвам й аз, — хайде да си вървим!“ — „Да не забравиш кожуха си! — отвърна ми тя. — Да вървим!“
Тръгнахме си.
— И после? — запитах аз, като видях, че Зорбас замълча.
— Какво си се захванал пак за това „и после“? — каза Зорбас раздразнено.
Той въздъхна.
— Живях шест месеца с нея. И оттогава, кълна ти се, не се боя от нищо. От нищо, ти казвам! Само от едно: да не би дяволът или господ да заличи от паметта ми тези шест месеца. Разбра ли? Разбрах, да речеш.
Зорбас затвори очи. Изглеждаше силно развълнуван. За първи път го виждах да се разчувствува толкова много от един изживян, отминал миг.
— Толкова много ли си я обичал тази жена? — запитах го аз след малко.
Зорбас отвори очи.
— Млад си още, началство, млад си, какво разбираш ти? Когато ти се прошари и на теб косата, тогава ела да си поговорим на тази безкрайна тема…
— Коя безкрайна тема?
— Жената. Колко пъти ще ти казвам това? Безкрайна тема е жената. Сега твоя милост си като петлетата, дето качват светкавично кокошките и сетне издуват шия, подхвръкват върху купчината тор, кукуригат и се перчат. Не гледат кокошката, гледат гребена си. Какво разбират тогава от любов? Цървулите ми разбират!
Той плю презрително; извърна се, не искаше да ме гледа.
— И после, Зорбас? — запитах аз отново. — Какво стана с Нуса?
— Една вечер — отвърна той, — като се върнах в къщи, не я намерих. Беше си отишла. Някакъв красавец войник беше дошъл през тези дни в селото, избяга с него. Свърши се! Сърцето ми се разби, стана на парчета; но скоро, проклетото, се залепи отново. Виждал ли си онези корабни платна, дето са кръпка до кръпка — червени, жълти, черни, — зашити с дебел канап и които вече не се раздират и при най-силните бури? Такова нещо е и сърцето ми. Дупка до дупка, кръпка до кръпка, несломимо.
— Не се ли разсърди на Нуса, Зорбас?
— Защо да й се сърдя? Каквото щеш кажи — жената е нещо друго, началство, нещо друго, но не и човек. Защо да се разсърдя? Неразбираемо нещо е жената и всички държавни и религиозни закони грешат! Не трябва да имат такова отношение към жената, не! Отнасят се с нея много сурово, началство, много несправедливо… Ако аз правех законите, щях да определя едни за мъжете и други за жените… Десет, сто, хиляда повели за мъжете; та нали е мъж, носи. Но нито една за жената. Защото — колко пъти ще ти го повтарям, началство! — жената е слабо създание. За здравето на Нуса, началство! За здравето на жената! И господ акъл да ни дава на нас, мъжете!