Черният еднорог

— На твое място не бих разчитал на това — каза някой. Той се стресна и бързо погледна в посоката, от която идваше гласът. Там нямаше никой, освен котарака. Бен присви очи.

— Този път те чух! — извика му той толкова ядосан, че му бе все едно, дето изглежда като глупак. — Ти наистина можеш да говориш, нали?

Котаракът примигна и отвърна:

— Мога, когато искам.

Бен се опита да се овладее.

— Разбирам. Е, можеш поне да бъдеш достатъчно учтив, за да си признаеш този факт, вместо да разиграваш хората.

— Учтивостта няма нищо общо в случая, Ваше Величество Бен Холидей. Да разиграват хората е нещо обичайно за котараците. Ние обичаме да се шегуваме, да се подиграваме и да правим, каквото си искаме, за сметка на другите. Разиграването на хората е интегрална страна на нашата личност. Всеки, който иска да има нещо общо с нас, трябва да разбира това. Трябва да разбира, че се налага да се включи в играта, ако иска да общува с нас по някакъв начин.

Бен се втренчи в котарака.

— Ти как разбра кой съм? — попита най-сетне той.

— Та кой можеш да бъдеш, ако не себе си? — отвърна котаракът.

Бен трябваше да замълчи и да премисли този отговор в продължение на цяла една минута.

— Е, никой — отвърна най-сетне той. — Но как успя да ме познаеш тъкмо ти, когато никой друг не може? Не ти ли изглеждам различен?

Котката повдигна изящната си лапа и я облиза с любов.

— За мен няма значение как изглеждаш — каза котаракът. — Външният вид подвежда и човек може да изглежда един, а да бъде друг. Аз никога не разчитам на външния вид. Котараците могат да изглеждат, както си поискат. Те са майстори на заблудата, а майсторите не могат да бъдат подведени. Аз те виждам такъв, какъвто си, а не, какъвто изглеждаш. В момента ти не приличаш много на себе си.

— Да, така е.

— Каквото и да кажеш, аз знам, че както и да изглеждаш, ти си Бен Холидей, Негово Величество кралят на Отвъдната земя.

Бен мълчеше и се опитваше да разбере с кого си има работа и откъде се бе взело това създание.

— Значи, можа да ме разпознаеш, въпреки магията, която ме е преобразила? — заключи той. — Значи магията не е успяла да те заблуди?

Котаракът го изгледа, после вирна глава в размисъл.

— И теб магията нямаше да заблуди, ако сам не го бе допуснал.

Бен се начумери.

— Какво искаш да кажеш?

— И много, и малко. Заблудата е игра, която играем със самите себе си.

Разговорът започваше да става твърде загадъчен. Бен се облегна назад уморен.

— Кой си ти, господин Котарак? — попита той.

Котаракът се изправи, дойде няколко крачки по-близо и пак седна, благопристойно хрисим.

— Твърде много неща, скъпи ми кралю. Аз съм онова, което виждат очите ти, и онова, което не виждат. Аз съм реален и въображаем, аз принадлежа на живота, който познаваш, и на сънищата за живот, на които още не си се наслаждавал. Всъщност аз съм една аномалия.