Черният еднорог
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният еднорог». Краткое содержание книги:
Къде е Уилоу? Къде е тайнственият черен еднорог който тя издирва?
И така, Бен се отправи на юг, взел своето трудно решение. Това означаваше да не поема своите отговорности като крал на Отвъдната земя и да ги прехвърли на Мийкс. То означаваше да изостави проблемите на съдебния съвет, на напоителната система южно от Уеймарк, на вечно нетърпеливите лордове на Зеленоречието, на данъчната система и на всички онези, които още чакаха аудиенция при Негово Величество краля на Отвъдната земя. Мийкс безнаказано можеше да действа от негово име следващите дни — а може и да не успее да действа. Това означаваше да изостави Сребърния дворец и своите приятели — Куестър, Абърнати и коболдите. Чувстваше се като предател и страхливец в този случай. Една част от него настояваше да остане и да се бори до края. Но най-неотложно бе да спаси Уилоу. Трябваше да я открие и предупреди. Веднъж направи ли това, можеше да разобличи Мийкс и да върне нещата по местата им.
За съжаление, нямаше да е лесно да намери Уилоу. Упъти се към Езерната страна, защото Уилоу бе казала, че първо там ще отиде да търси еднорога и златната юзда. Но тя бе тръгнала още преди седмица и търсенията й в този момент може да са я отвели кой знае къде. За всички Бен изглеждаше непознат, тъй че не можеше да се уповава на положението си на крал на Отвъдната земя и да иска помощ. Можеха да не му обърнат никакво внимание и дори да не го пуснат да влезе в Езерната страна. А в такъв случай положението му наистина бе лошо.
От друга страна, едва ли можеше да изпадне в по-тежко положение от онова, в което вече е.
Вървя през целия ден и от това му стана по-добре, само защото вършеше нещо. Пътят му криволичеше на юг и той навлезе от рядко залесените хълмове, които обкръжаваха дворцовия остров към по-гъстите гори във владенията на Речния господар. Хълмовете преминаха в равни ливади и после в гъсти и влажни гори, над които се спускаха тежки сенки. Пейзажът бе изпъстрен с езера, някои от които не по-големи от заблатени вирове, а други толкова обширни, че се губеха в мъгли. От двете му страни го обгръщаха дървета и влажен полъх проникваше в здрачевината. Над земята се спускаше тишина пред свечеряване, след което постепенно започнаха да се надигат звуците на вечерта.
Бен откри една поляна близо до ручейче, което извираше от хълмовете в далечината и си приготви място за нощувка. Това не му отне особено време. Нямаше нито завивки, нито храна, тъй че трябваше да се задоволи с листа и клони от близките сини дъбове и малко изворна вода. Храната беше вкусна, но не и достатъчна. Все му се струваше, че нещо се движи сред сенките и го следи. Дали пък хората от Езерната страна не го бяха усетили? Никой обаче не се появи. Беше напълно сам.
Тази самота донякъде подкопа неговата увереност. Ако се замислеше откровено, той нямаше на какво да разчита. Загубил бе двореца си, охраната, самоличността си, авторитета, титлата и приятелите си. И най-лошото, загубил беше медальона. А без медальона нямаше да получи защитата на Паладин. Можеше да разчита само на себе си, а това наистина значеше малко, като се имат предвид опасностите, на които можеше да се натъкне сред Отвъдната земя и нейните обитатели и причудливите магии, на които бяха способни. Имаше късмет, че оцеля при пристигането си в Отвъдната земя, но това бе станало благодарение на защитата на медальона. А какво щеше да прави сега без него?
Загледа се в мрака и отговорите на тези въпроси му убягваха като нощните сенки. С най-голямо отчаяние го изпълваше фактът, че медальонът е попаднал в ръцете на Мийкс. За нищо на света не успяваше да разбере как е могло да се случи това. Предполагаше се никой да не може да му отнеме медальона. А това означаваше, че го е дал по собствена воля. Ала как ли бе успял Мийкс да го принуди да извърши нещо толкова глупаво?
Той дояде нищожната си вечеря, продължавайки да размишлява над обрата на събитията, които го бяха довели до това жалко състояние и в този момент забеляза котарака.
Котаракът седеше в края на поляната на десетина стъпки от Бен и го наблюдаваше. Бен нямаше и представа колко дълго котаракът бе стоял там. Забеляза го едва сега, но той седеше толкова тихо, че бе напълно възможно да е бил там от известно време. Смарагдовозелените очи на котарака блестяха на лунната светлина. Козината му бе сребристосива и само лапите, лицето и опашката черни. Беше красиво, елегантно животно и изглеждаше странно сред тази дива гора. Имаше вид на добре гледан домашен любимец.