Молитвената песен

Въздъхна. И все пак, не беше точно така. Дори дадена на един гном, думата му си беше дума. Дадената дума беше въпрос на чест. Тя не беше нещо, което да те обвързва само когато ти е удобно, или да се изхлузва или запокитва като дреха при смяна на сезоните. Ако се отметнеше от нея веднъж, това щеше да му отвори вратичка за множество извинения да се отмята и занапред.

Освен това не беше сигурен, че би могъл да постъпи така със Слантър. Независимо, че той беше гном. Странно, но той се беше привързал към него. Не, не би го нарекъл точно привързаност. Онова, което изпитваше към него, по-скоро беше уважение. Кой знае? Може би у него виждаше нещо от себе си, просто, защото и двамата бяха по-различни от другите. Във всеки случай не смяташе, че е способен да изиграе подобен номер на Слантър дори когато ставаше дума за спасението му, независимо какво го очакваше.

Ритна окапалите листа пред себе си и продължи напред в смрачения есенен ден. Подозираше, че ако Роун Лий беше в неговото положение, вече щеше да има план за бягство. И то съвсем не лош. Джеър обаче нямаше никаква представа какъв щеше да бъде той.

Сутринта отмина. По обед вятърът стихна, но докараният от него студ се задържа във въздуха между дърветата. Напред теренът ставаше все по-неравен, местността пресечена и камениста. По спускащите се на юг склонове имаше множество вдълбани ровини, които осейваха пътя им. Пред тях все още се простираше стена от дъбове — невъзмутими гиганти, незасегнати от вековете. Те нехаят за такъв незначителен живот като моя, помисли си Джеър, когато погледна към огромните извисяващи се черни чудовища. Обградили са ме и аз няма къде да избягам.

Пътеката лъкатушеше надолу по стръмен насип. Сред дъбовете се появи самотна група от борове и ели, толкова плътно оградени от огромните черни стволове, че приличаха на пленници, сковани и уплашени. Гномите навлязоха в полумрака под тях като негодуваха изнервени от клоните, които се завираха в лицата им и ги драскаха. Джеър сведе глава и продължи напред. Дългите иглички се забиваха болезнено в лицето и ръцете му.

След малко излязоха от плетеницата от клони и се озоваха на широка поляна. От скалите в отсрещния й край малко поточе се стичаше на тънка струя и образуваше вир.

До вира стоеше един мъж.

Гномите се стреснаха и спряха. Мъжът пиеше вода от алуминиева манерка. Облечен беше в черно — свободно падаща куртка и панталони, наметало, каквото носеха обитателите на гората, и ботуши. На земята до него имаше черна кожена торба, а до нея дълга сопа. Дори и тя беше черна. Направена беше от полиран орех. Мъжът им хвърли бегъл поглед. Имаше вид на обикновен жител на Северната земя, който пътуваше. Лицето му беше загоряло и изсушено от слънцето и вятъра, а светлата му коса беше почти посребряла. Очите му с цвят на кремък ги стрелнаха, после се извърнаха. Приличаше на стотиците пътници, които всеки ден минаваха оттук. Но в момента, в който видя мъжа, Джеър инстинктивно усети, че той не беше от тях.