Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Аз си имам подвижен хамак от спирачен парашут. В него се спи по-хубаво, отколкото върху легло. По някое време се намествам в хамака и поемам към страната на сънищата.
…Но вероятно съм си забравил визата. И някой божи чиновник ме връща отново към действителността. С шамари. Всъщност, шамаросва ме не божи чиновник, а Хици. Налял се е, злобата е изкипяла, намерил е и повод:
— Ще портиш пред майора… А, гадино!
Гаден е животът! Гаден е! Но не аз го правя такъв!
Някаква невидима сила ме подхвърля нагоре. Хици е злобар. Но аз вече не съм само злобен. Бесен съм! Не чувствам болка от ударите му. Същата невидима сила ме блъска към него. Не й се противопоставям. Мълча и бия!
Животът е гаден! Гаден е! Но не аз го правя такъв, а такива малоумници като теб…
Пред очите ми пада пелена. Това е познато състояние. Когато пелената е пред очите ми, нямам спомен какво ми се е случило. После не се гордея със себе си, но… Пелената пада тогава, когато светът се сгромолясва отгоре ми… И е като природно бедствие, непредотвратимо.
… Постепенно ми просветва. Двама-трима, пречейки си в тъмното, опитват да ми усучат ръцете, но не успяват. Разхвърлям ги с неподозирана и за самия мен сила и продължавам да блъскам тялото под себе си. Но чувам тихите думи на Алеко:
— Спри. Стига му толкова…
Ако искаш да те чуят всред врявата, трябва да говориш тихо. Пишеше го някъде. Алеко не налита на четене, но е усетлив.
Спирам. Някой успява да намери ключа от лампата. Облива ни ярка светлина.
Яхнал съм Хици през кръста. Той е целият в кръв. Поставил е ръце пред лицето си в отчаян опит да се защити. И аз съм в кръв. Като касапин.
Прав си в песимистичното си отношение към хората, Господи… Ние сме отвратителни!
Ако в този момент имам под ръка пистолет, ще застрелям Хици… А после ще го насоча в слепоочието си без капка жал.
Ставам и усещам, че залата се върти пред очите ми. Мразя този кален свят! Мразя го! Спирам за момент. Сега трябва да се стегна, не да ходя и да се люлея! Добре, получава се…
Отивам до помещението с чешмите. Пускам ледената вода и започвам да се мия. Мия се бавно и гледам без мисъл в главата, как водата от бистра се превръща в бледочервена.
Връщам се в залата, преобличам се без да бързам, лягам върху масата. Заспивам на секундата. Терзанията оставям за утре, на бистра глава.
XI. Мигът на истината
Събуждам се последен. Някои вече са станали и са запалили голямата печка в дъното на помещението. От вратичката й изскачат малки, палави искрици. Спокойно е по домашному.
Би трябвало да се чувствам отвратително. Но съм добре. Бодър и отпочинал. В главата ми се върти някаква неопределена мисъл. Нещо от рода: „Не съм Христос! И не искам да нося всички грехове на всички хора! Ще нося само моите! И ще подавам ръка само на този, който ми подаде ръка! Всяка коза — на свой крак! Да живее свещеният, хуманен егоизъм!“
Отивам до умивалника, наплисквам се с ледена вода и се чувствам още по-добре. От олюпеното огледало ме гледа остригана глава с две цицини — една под окото и една върху челото. Направо съм красавец!
Отивам и сядам между другите, срещу печката. Правят ми място и продължават да си говорят за някакви, свръхобикновени неща. Животът е нещо спокойно, естествено е да си говориш за свръхобикновени неща. Особено в такава свръхспокойна сутрин… По едно време, свръхспокойните разговарящи край мен затихват. Гледат към мен и някъде зад мен. Подсмихват се.
— Би ли се обърнал? Искам да ти кажа нещо… — Това е гласът на Хици.
Спокоен съм. Наистина съм спокоен. Съобразявам накъде да прилегна, ако замахне към мен. И как да го блъсна в краката. Хици е борец и сигурно има добър арсенал хватки от свободната борба. Аз съм уличен побойник с частични познания по самбо. Но не спя. Не може да ме изненада.
Обръщам се подчертано бавно, подготвен за всичко.
В погледа му няма увереност. Вариантът с контрахватките отпада — никой не тръгва да се бие, ако в очите му липсва хъс.
— Кажи, Хици — гласът ми е наистина равен, наистина спокоен.
— Искам да ти се извиня — опитва да ме погледне в очите, но плъзга поглед встрани.
— За какво? — продължавам с равната, спокойна интонация.
Хици ме поглежда учудено:
— Как за какво? За снощи…
— И какво е станало снощи? — проявявам умерено любопитство.
— Не помниш ли? То всъщност беше нощес, когато се прибрахме с Тони… — гледа ме с невярващи очи Хици.
— Нищо не си спомням. Припомни ми, ако обичаш… Ако не обичаш, не ми припомняй!
Най-после схваща. Това, което стана нощес в тъмното, да си остане закопано в тъмното! Все едно, ти си го запомнил и ще си направиш изводите. Ще си направиш изводите, нали?!