Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Лъвове ли сме или магарета?
Всъщност това, че информацията е стигнала до майора, можеше да се очаква. За случая немците имат хубави думи за илюстрация: „Когато на магарето му стане най-хубаво, отива да се пързаля на леда.“ Знае се, как би се почувствало едно магаре на лед — ами горе-долу така, както се чувствам аз пред майора.
— Нека приемем, че все още може да се направи нещо по въпроса — предлагам след кратък размисъл в негов стил. Липсва ми увереност, че ще успея да се справя, но началникът невинаги подава протегната ръка към ръката ти. По често, ръката му тръгва към носа ти — в юмрук. Трябва да опитам да се възползвам от шанса.
— И помни, това беше неофициален разговор — напомня ми майорът. Става и ми дава гръб. Това е, оправяй се!
Не мога да събера тези коравоглави, иначе нелоши момчета, и да им кажа направо: „Майорът нареди да ви предам, че…“ А по какъв друг начин да им налея в главите, че могат да си икономисат главоболия? Още повече, че веднъж вече им говорих по темата.
Надвечер, когато шефовете се изнасят, все пак събирам сганта. Въобще не мисля да ги глезя. Всеки има право на избор.
— Имам информация, че майорът вече знае за кръчмарските ви похождения — казвам, колкото се може по-спокойно първите си думи. — Хубаво би било да си направите, всеки за себе си, някои изводи. Даже лекият вариант за санкция при тези минусови температури тежи повече от едно наливане в кръчмата…
— Кое наричаш ти лек вариант? — пита разсеяно Хици.
— Декада в кауша…
— Какво, какво? — не ме разбира той.
— Десет дена в ареста бе, брато — осведомява го най-близкия му приятел Тони. — Ако те хванат, десетарката не ти мърда. Прав е човекът. А ти откъде знаеш, че майорът е в час? — обръща се към мен.
— Птиченце ми го каза — използвам готовото обяснение. — Или, ако ти харесва повече — неназован източник…
— Нещо много го увърташ — поглежда ме злобарски Хици. — Ако портиш, прави му сметката, ще береш ядове!
— Нито портя, нито ще бера ядове — гледам го в очите. И се обръщам към останалите: — Това имах да ви кажа! — Знам, че многото приказки разводняват нещата. Затова се въздържам да демонстрирам ораторски възможности.
След вечеря, всички се прибират в залата. С изключение на Хици и Тони. Те тръгват по отъпканата пътека към селото.
Хици е бивш национален юношески шампион по свободна борба. Има великолепно, атлетично тяло. И мозък на пиле. Виж, злобата му е в повече, ала това си е негов проблем. Не съм му бавачка в детската градина. Тони е по-тежък, а нерващината му е в доста по-малко количество. Не, че е чак добряк, но от Хици лъха студена ярост. В спорта това може би му е вършело работа…
Излизам от залата и тръгвам срещу туфата от дървета насред полето. Снегът скрипти под обувките ми, а от пепелявото, тъжно небе, се донася протяжен грак на невидими птици. Душата ми е размътена. Не мога да възприема в необходимата степен здравословния егоизъм, който би ми икономисал неприятностите. И по-нататък, в следващите години, май ме чака тази непрекъсната борба с всепобеждаващата, универсална глупост. „Адът, това са другите.“ Но нали, за околните аз пък съм част от другите… Хем съпричастен, хем различен. Разбираема е позицията ти само ако се наблъскаш всред стадото. Там можеш да се хапеш и риташ с другите магарета и няма кой толкова да ти придиря.
Заобикалям дърветата и спирам като закован. Слънцето, затънало наполовина в приземната мътилка, блести във воала на студен, ален залез. Толкова е красиво, че усещам нещо като събуждане след унес. Усещам и студа от тънкия, пронизителен вятър, който просвирва над земята.
Прибирам се в залата. След като си се разходил по хрущящия сняг, топлината, излъчвана от печката сгрява не само тялото, но и душата. Оказва се, че и без бутилка, вечерта може да бъде хубава. Ако войнишкото братство не е поетична фантасмагория, а нещо наистина съществуващо, в тази вечер то се настанява тихо между нас. Говорим си за ония, различните дни… Прекъсваме се един друг, всеки вади от торбата със спомените нещо, което иска да сподели. Оказва се, че мнозина са очаквали днешното предупреждение. А и повечето са посвършили парите.
Имаме легла в общото помещение, но често оставаме да спим в залата и това се приема за нещо нормално. Вече не ни мърморят и не ни правят внезапни проверки. Нали сме накуп…