Зона 51: Носферату
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Носферату». Краткое содержание книги:
Пръв надуши опасността водачът на бедуините, който сграбчи ятагана си. Острието още не се бе издигнало нагоре, когато един от кинжалите на Носферату се заби в гърлото му. Водачът се олюля назад, сграбчил окървавената дръжка. Носферату метна втория кинжал с другата си ръка, а междувременно извади третия. Четирима от бедуините бяха мъртви, преди да успеят да му дадат отпор. Последните двама завъртяха ятагани, когато мяташе петия кинжал. Един от тях успя да отбие хвърчащото към него острие и се хвърли в атака.
Вторият хукна накъдето му видят очите.
Носферату избегна бързите удари на ятагана, наведе се рязко и обгърна с ръце тялото на бедуина. Оголи зъби и ги впи в шията на жертвата, всмуквайки бликналата кръв. Както винаги досега, от този момент нататък двубоят ставаше неравностоен — Носферату набираше сили, докато жертвата бързо ги губеше. Докато смучеше кръвта, проследи с крайчеца на окото посоката, в която бе побягнал последният бедуин. Когато кръвта секна, захвърли безжизненото тяло и се втурна след беглеца. Изпълнен с енергия от погълнатата топла човешка кръв, го застигна бързо от другата страна на дюната и го повали. Мъжът опита да се съпротивлява, но Носферату го обезвреди с един силен удар по главата. После го отнесе при саркофага. Вдигна го и го напъха вътре, до тялото на своята любима. Проби с върха на кинжала шийната артерия, но запуши отвърстието, за да не изтече кръвта. Сетне извърна главата на Некхбет към раната. Отдръпна пръст и зачака. Първият признак на съживяване бе пърхането на ноздрите й. Очите й все още бяха затворени, но вече бе подушила кръвта. Тя размърда в просъница глава и долепи устни до раната.
Некхбет изсмука кръвта на бедуина за по-малко от минута. Носферату забеляза с почуда бързината, с която поруменяха страните й и започнаха да се повдигат гърдите й. Клепачите й трепнаха и очите й се втренчиха в неговите. Тя се усмихна и разтвори окървавените си устни, показвайки алените си зъби. Той се наведе и я целуна по устата, усещайки вкуса на кръвта.
Осем дни. И все още не се виждаше краят на пустинята. Носферату се загледа към озарените от лунна светлина дюни. До него яздеше Некхбет, две камили зад тях влачеха саркофага. Тревожеше се, че тя доста бързо губи сили. Проклинаше се, задето не бе запазил неколцина от бедуините за по-късно. Беше предположил, че все ще срещнат някоя жертва в пустинята. Но цели осем дни не видяха живо същество.
От глад мислите му ставаха трескави и объркани. Имаше чувството, че не се движат, че стоят на едно и също място. Ориентираше се по звездите и държеше посока на юг. Колко още ще вървят из тази пустош? Знаеше, че Нил е на изток. Където има вода, там има и хора. Но царството на Египет се простираше далеч на юг по поречието на реката.
Дните бяха истинска благодат. Двамата с Некхбет се криеха в саркофага, лежаха един до друг и се докосваха. Дори задухата не можеше да прогони радостта му от близостта на любимата.
Но ако не намереха скоро храна, пустинята щеше да изсмуче силите им.
— Пий от кръвта ми, и продължавай.
Носферату дръпна юздите, стреснат от думите на Некхбет.
— Никога вече — завъртя глава той.
— Ти се върна за мен и ме освободи от дългия сън. Няма по-силно доказателство за любовта ти.
— Тежко ли беше? — попита, за да смени темата.
— Можех само да лежа и да мисля. Металните пластини на ръцете и краката ми се отпускаха само за няколко минути на всеки двайсет и четири часа — колкото да размърдам крайници. Това бе единственият начин да отмервам хода на времето. В началото мислех, че ще полудея. Спомнях си всички наши разговори. — Тя се усмихна. — Това ме крепеше. Започнах да разговарям с теб. Говорехме за най-различни неща. Освен това си измислях разни места, които ще посетим заедно. Красиви пейзажи, на които да се любуваме.
Носферату мълчеше. Той също бе прекарал дълги години затворен в саркофаг, но тогава го будеха и го хранеха редовно, и тези мигове очакваше с нетърпение, защото щеше да зърне Некхбет. Не можеше да си представи как е прекарала тя в затвора си шест хиляди години. Времето, през което бе спал дълбоко. Той сръга камилата.
— Заедно ще се измъкнем от пустинята. Обещавам ти.
Некхбет се усмихна тъжно и едва забележимо поклати глава.
— Ти не разбираш. Спаси ме от участ, по-страшна от смъртта. С радост ще стана част от пустинята. Имах седем дни и седем нощи с теб. Това е по-ценно от цял един живот.
— Ще продължим заедно, дори ако трябва да загинем — отвърна кратко Носферату.
Но когато настъпи следващата нощ, осъзна, че ще им е последната. Губеха твърде много сили, а нямаше откъде да попълнят запасите си. Биха могли, разбира се, да влязат в саркофага на Некхбет и да прекарат там няколко стотици години, с надежда, че когато се пробудят отново, светът около тях ще се е променил към по-добро. Но имаше само една корона и един комплект метални пластини.