Зона 51: Носферату
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Носферату». Краткое содержание книги:
— Взе черния саркофаг. Каза, че вътре е любимата му.
Сянката на Аспасия поклати глава.
— Некхбет. И къде отиде?
— Тръгна към пустинята.
— Интересно.
Каджихи продължаваше да гледа в земята. Очакваше Сянката да си тръгне. Не беше изключено преди това да го убие.
— Какво написа? — попита Сянката на Аспасия и посочи бамбуковите калъфи.
— Доклад за последните събития.
— Може да се окаже полезен — разсмя се неочаквано нощният гост и се надвеси над него. — Наблюдателю.
Каджихи вдигна неохотно глава.
— Да?
— Пътищата на Росту не са място за теб и за неживи. Разбра ли ме?
— Да.
Но Сянката на Аспасия вече си бе тръгнал, преди да чуе отговора.
Последното нещо, за което си мислеше Носферату, докато се движеха на югозапад, бяха Наблюдателите, докладите или Сянката на Аспасия. Слънцето се издигаше високо над хоризонта и лъчите огряваха всяко ъгълче на равната пясъчна пустиня. Той нави още един тюрбан около лицето си, надявайки се да предпази кожата и очите си. Яздеха целия ден, стараейки се да се отдалечат от Гиза. Не виждаше почти нищо изпод плътния слой превръзки и бе оставил на бедуините да го водят към Голямото пясъчно море. Когато ги попита колко път има до другия му край, те само поклатиха глави и заявиха, че следващата им цел е един оазис. Постепенно Носферату осъзна, че представата им за пътуване е коренно различна от неговата, но не познаваше достатъчно добре езика им, за да се разберат.
Носферату яздеше зад двете камили, които теглеха саркофага на Некхбет. Вече не се съмняваше, че е жива, не знаеше само в какво състояние ще я намери.
По негово настояване продължиха да се придвижват и през нощта, и най-сетне, малко преди изгрев слънце, стигнаха един неголям оазис. Носферату изпитваше глад, но знаеше, че се нуждае от придружителите си, за да оцелее в пустинята. Бедуините бяха странен народ, те не признаваха нито египетските богове, нито могъществото на фараоните, а дните им минаваха в несекваща борба за живот. За тях времето се измерваше в разстоянието до следващия кладенец.
Веднага щом слънцето изгря, Носферату легна до саркофага на Некхбет и се зави с одеяло въпреки жегата. Когато опря длани в стената, откри с изненада, че металът е съвсем хладен. Постепенно се унесе в сън, надвит от изтощението и умората, натрупали се през последните няколко дни.
Събуди се по здрач. Отметна завивката и размота тюрбана от главата си. Въздухът бе хладен, пясъкът бързо отделяше натрупаната през деня топлина, а откъм откритата пустиня подухваше слаб ветрец. От другата страна на кладенеца бедуините варяха месо, без да обръщат внимание на Носферату и неговия саркофаг. Когато се стъмни съвсем, Носферату се изправи до горния край на саркофага. Докосна таблото и то засия в зелена светлина. Ръцете му трепереха. Опита се да се овладее, но не можа. Знаеше, че трябва да изчака. Нямаше никакъв смисъл да отваря саркофага още сега. По-важно бе да прекосят пустинята. Но тя бе там отдолу, толкова близо и само похлупакът ги разделяше след всичките тези дълги и мъчителни години.
Натисна няколко поредни хексагона. Чу се съскане и капакът се отмести встрани.
Беше хубава като първия път, когато я бе видял — в нощта, в която я докараха в криптата. Лицето й бе скрито от дълга червеникава коса. Очите й бяха склопени. Беше омотана в бяло платно, същото като онова, с което я бяха донесли тогава. Устните й бяха леко разтворени и се виждаха малките й, идеално оформени зъби.
Носферату положи длан на челото й, точно под металния обръч. Кожата й бе хладна. Премести ръка към устата й. Не усети нищо. Гърдите й също не се повдигаха, но той знаеше, че е жива. Металната корона все още бе на главата й и той внимателно я отмести.
Знаеше как да й вдъхне живот. По същия начин, по който го бе направила тя преди много години.
Но беше твърде слаб. Измъчваше го жажда. Вдигна глава и погледна отвъд кладенеца, към наклякалите бедуини. Едно мускулче на бузата му затрептя. Прокара пръсти по лицето на Некхбет, удивлявайки се колко е гладка кожата й. Сърцето му затуптя. Как жадуваше само да може да разговаря с нея, да чува гласа й.
Не, щеше да бъде грешка. Налагаше се да бъде търпелив.
Носферату отстъпи назад. Когато заобиколи кладенеца, шестимата бедуини спряха да ядат и вдигнаха глави към него. Въпреки слабостта му близостта на Некхбет го изпълваше със сила и енергия, каквато не бе познал дори когато пи от кръвта на Озирис. Шестте кинжала, един от които бе погубил Озирис, бяха затъкнати в пояса му.