Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Както винаги, когато беше ядосана, и сега обичайно мелодичният й глас бе толкова пронизителен, че неколцина от останалите запушиха деликатните си уши. Тунтун се престори, че не забелязва нищо и като плесна с прозрачните си криле, кръстоса ръце пред малките си, заострени гърди.
— Да, във вените му тече кръвта на Мейдър. Негов племенник е — повтори Бели’мар Джуравиел, без да сваля очи от Елбраян, който си проправяше път през останките от дома си: не му трябваше да поглежда към събеседничката си, за да разбере, че Тунтун отново е заела любимата си нацупена поза.
— Баща му се би добре — отбеляза друг от елфите. — Ако не беше великанът.
— Мейдър щеше да победи великана! — прекъсна го Тунтун.
— Мейдър имаше Буря — строго й напомни Джуравиел. — Бащата на момчето имаше само една проста тояга.
— Мейдър щеше да надвие великана с голи…
— Достатъчно, Тунтун! — повиши тон Джуравиел, но дори така, гласът му звънтеше като сребърна камбанка.
Никой от елфите не се притесняваше колко високо говори — въпреки че младежът се намираше едва на петнайсетина метра от тях, невидимата стена, която бяха издигнали между себе си и него, беше толкова здрава, че и най-чувствителното човешко ухо не би могло да различи нещо повече от едва доловимо цвъртене и шумолене, звуци, които лесно можеха да се отдадат на някое дребно животинче или насекомо.
— Лейди Даселронд смята, че той е добър избор — довърши Джуравиел, вече по-спокойно. — Не е наша работа да поставяме под съмнение решенията й.
Тунтун разбра, че не може да спечели този спор, затова продължи да се цупи, потропвайки недоволно с крак. Погледът й не слизаше от Елбраян, а цялото й същество излъчваше крайно неодобрение. Едрите, шумни човеци със сигурност не бяха сред любимите й раси. Дори Мейдър, когото познаваше и бе обучавала в продължение на повече от четири десетилетия, неведнъж я бе изваждал от равновесие със стоицизма си и с начина, по който се вземаше прекалено на сериозно. Сега, докато гледаше Елбраян, този хленчещ хлапак, Тунтун се чудеше как ще понесе още седем години като учителка!
Пък и кому, в името на всичко свято, бяха нужни пазители!
Бели’мар Джуравиел с мъка потисна усмивката си — харесваше му да вижда Тунтун толкова ядосана. Добре знаеше обаче, че присмее ли й се сега, девойката ще превърне живота му в ад, затова си замълча и като плесна няколко пъти с криле, кацна на един нисък клон и се загледа в момчето, което щеше да заеме мястото на Мейдър.
Крайното изтощение милостиво спусна над Елбраян пелената на забравата, която само дълбокият сън можеше да му даде. Цялата нощ прекара той така, кога спейки, кога буден, свит в ъгъла, притиснал майка си до гърдите си, милвайки меките й коси. Отвори очи чак на зазоряване, отпочинал и изпълнен с решимост.
Излезе от опожарения си дом с очи все още плувнали в сълзи и с тялото на майка си на ръце. Стисна зъби и призова цялата си воля на помощ срещу ужаса от разрухата. Черпеше сили от онова, което му повеляваше дългът, а то бе да се погрижи за мъртвите. Препаса меча през кръста си, взе една търкаляща се наблизо лопата и се залови за работа. В първия гроб, който изкопа, положи майка си и баща си, макар усилието, което му костваше да покрие с пръст телата им — телата на онези, които обичаше повече от всичко на света — едва не го прекърши.
След това откри Томас Олт и още неколцина мъже, които познаваше, и едва тогава осъзна същинския мащаб на задачата, с която се беше нагърбил. В Дъндалис живееха повече от сто души, колко ли време щеше да му трябва, за да погребе всички? Ами децата, убити на хълма? Ами младежите, които бяха паднали край горичката с мъха?
— Един ден — реши той и дори звукът на собствения му глас прозвуча странно и чуждо в ушите му.
Щеше да посвети само един ден на това да събира тела и да им приготви масов гроб. Един ден трябваше да му стигне.
А после, запита се той, какво щеше да прави след това? Къде щеше да отиде? За миг се поколеба дали да не тръгне към Тревясал лъг, най-близкото село, от което го делеше около ден път. Или пък да поеме след гоблините, стига да успееше да открие някакви следи? Бързо прогони тази идея, разбирайки, че жаждата за мъст помрачава преценката му и може да го погуби. Следващата му задача бе кристално ясна, макар при самата мисъл как тя се увенчава с успех, болката да се завръщаше с утроена сила. Колкото и да страдаше обаче, знаеше, че трябва да открие тялото на Джилсепони Олт, неговата Пони, и да го положи в земята.
И така, той се зае да търси, вадеше труп след труп изпод опожарените развалини, събираше посечените тела от улиците и ги нареждаше едно до друго там, където довчера се намираше коралът на Бънкър Кройър. Утрото отмина, дойде пладне, ала Елбраян не усещаше нито глад, нито жажда. Колкото повече напредваше времето, толкова по-трескави ставаха усилията му. Много скоро започна да подминава тела, оставяше ги там, където си лежаха и се насочваше към следващата купчина, макар сам да разбираше, че бързането може би го бави повече, отколкото му помага. А време за губене нямаше — подобно масово клане несъмнено щеше да привлече и други хищници. Нищо чудно скоро да се появяха големи котки и дори мечки, гоблините също можеха да се върнат всеки момент. Затова той стискаше зъби и продължаваше неблагодарната си работа, тичаше от къща на къща, измъкваше трупове, ровеше в отломките, разбутваше купчините мъртви гоблини, за да провери дали някой човек не е затрупан под тях. Опитваше се да помни кого е открил, да свърже безформените трупове с отделните семейства.