Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Ала задачата беше непосилна. С мъка разпознаваше обезобразените лица, някои тела бяха дотолкова обгорени, че не можеше да е сигурен дали пред себе си има мъж, жена или дете. Някое от тях сигурно трябва да беше на Пони.
Късно следобед Елбраян разбра, че е победен — нямаше да успее да погребе всички мъртъвци. Беше наредил четиридесет трупа на поляната и реши да се погрижи за тях. Останалите…
Младежът въздъхна безпомощно, после нарами лопатата, отиде на ливадата и се зае за работа. Болката отстъпи място на свирепа ярост и той се залови да копае с такова настървение, сякаш не гоблините, а земята му беше отнела света, който познаваше и в който се чувстваше сигурен. И всички, които обичаше.
Тялото му протестираше, ала той не усещаше; стомахът му се молеше за залък храна, ала той не го чуваше.
Дори Тунтун беше впечатлена от издръжливостта му.
Тази нощ Елбраян прекара в подножието на долината, извън пределите на Дъндалис.
— Пони! — простена, изпитвайки отчаяна нужда да чуе нечий глас, чийто и да е, дори своя собствен.
Елфите, които го наблюдаваха скришом, наостриха любопитни уши. Тунтун предположи, че момчето вика коня си, ала Джуравиел, който знаеше повече за Елбраян и досегашния му живот, поклати глава.
— Моля те, бъди жива! — прошепна младежът, а очите му отново се напълниха със сълзи — сълзи за майка му и баща му, за приятелите, за всичко, което довчера бе придавало смисъл на съществуванието му. — Ще оцелея — решително заяви той, — мога да оцелея, но само ако ти си до мен.
И като легна по гръб, покри лице с двете си ръце.
— Нуждая се от теб, Пони!
— Ама че капризен хлапак! — подхвърли Тунтун.
— Имай малко състрадание! — скастри я Джуравиел.
Недалеч от тях, Елбраян рязко се изправи.
Джуравиел хвърли гневен поглед на Тунтун — именно нейното вечно недоволство го бе предизвикало да проговори, преди да са издигнали звукова стена между себе си и момчето.
Елбраян извади малкия си меч и се заоглежда.
— Излез и се бий! — извика той, а в гласа му нямаше и следа от страх.
— Ооо, колко бил смел! — ехидно подметна Тунтун.
Джуравиел само кимна, ала неговото възхищение беше неподправено.
Младежът, възмъжал толкова внезапно, беше преживял жестоки загуби, познал беше болка и страх. Наистина бе смел и би се изправил срещу всеки враг, който може би се спотайваше между дърветата, без да се бои от смъртта.
Не след дълго Елбраян, неспособен да понесе неизвестността, започна да обикаля от дърво на дърво, надничайки зад тях в търсене на онзи, който го дебнеше. Разбира се, елфите го избягваха с лекота, невидими и съвършено безшумни. След няколко минути младият мъж се поуспокои, ала, колкото и да бе изнурен, разбра, че мястото, което си е избрал за нощувка, е прекалено открито, за да е безопасно. За нещастие наблизо като че ли нямаше по-добро, но поне можеше да опита да обезопаси това. Залови се за работа, без да губи повече време — използваше парчета от ризата си, колана си, всичко, което с помощта на тънките фиданки наоколо, можеше да се превърне в капан.
Елфите следяха всяко негово движение, някои с уважение, други — с високомерно пренебрежение. Примките на Елбраян не можеха да измамят и катерица, а за един елф нямаше нищо по-лесно от това да стъпи в тях, да ги развърже, преди да са се задействали и след това отново да ги остави така, както ги бе заварил.
— Кръвта на Мейдър, как ли пък не! — за кой ли път изсумтя Тунтун.
Джуравиел, основният защитник на Елбраян пред лейди Даселронд, не й обърна никакво внимание.
Отлично помнеше какво представляваше Мейдър, легендарният пазител, в началото — бъбриво момче, надали по-опитно и със сигурност не толкова изобретателно, колкото племенника си.
След около час Елбраян най-сетне приключи — направил бе каквото можа, макар то да не беше много. Откри един бор, чиито клони се спускаха почти до земята и се мушна отдолу. Единствено най-острият поглед можеше да го открие сега, но и сам той нямаше как да види какво се случва навън. След това се облегна на дънера и сложи късия меч в скута си. Нещо му нашепваше, че не е сам и, вярвайки, че съмне ли веднъж, ще бъде в безопасност, твърдо реши да остане буден. Ала умората надделя, клепачите му натежаха и сънят го надви.