Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Сега я водеше единствено инстинктът. Най-близкото селище беше Тревясал лъг, ала Пони беше сигурна, че и там цари същата разруха. И там, и навсякъде другаде — целият свят беше в развалини, всички хора се бяха превърнали в разлагащи се трупове, храна за лешояди и червеи.
След известно време, когато слънцето се скри зад хоризонта и над земята се спусна здрач, младата жена усети, че не е сама. Обърна се надясно и видя един нисък храст да се поклаща едва забележимо.
Катерица, помисли си тя, ала дълбоко в сърцето си знаеше, че не е било животно.
Откъм лявата й страна пък се носеше почти недоловим шепот.
Мъчейки се да не им обръща внимание, Пони продължи напред. Ядосваше се, задето не се бе сетила да си вземе някакво оръжие от Дъндалис, но после осъзна, че то вероятно не би й помогнало. Всъщност, каза си тя, така може би беше по-добре — поне краят й щеше да дойде бързо.
И тъй, Джилсепони вървеше напред, упорито пренебрегвайки шумовете, които се носеха около нея, мъчейки се да не си представя как зад всяко дърво се крият гоблини, наблюдават я, преценяват я, присмиват й се и дори спорят помежду си кой да получи правото да я убие…, както и да се позабавлява с нея преди това.
Тази мисъл едва не я прекърши. Споменът за Елбраян нахлу в съзнанието й, лицето му изплува пред очите й, същото лице, което бе целувала само миг, преди светът да рухне…
Сълзи изпълниха очите й и тя избухна в плач. Със сведена глава и рамене, разтърсвани от горчиви ридания, младата жена се препъваше напред, раздирана от болка, от страдание и от чувство за вина.
Тази нощ Джилсепони спа под едно дърво край пътя. Спа неспокойно, треперейки от студ и от ужас, че ще трябва да преживее всичко отново, че отсега нататък то ще се завръща в сънищата й всяка нощ до края на живота й.
Събуди се в плен на милостива забрава — не помнеше нито кошмарите си, нито гибелта, сполетяла дома й; не помнеше селото, приятелите, родителите си. Единственото, което знаеше, бе, че е на път и отива някъде.
Знаеше, че изпитва болка, физическа и душевна, ала причината за това страдание бе потънала дълбоко в подсъзнанието й.
Джилсепони не помнеше дори как се казва.
Великанът все още беше там, на метър-два от мястото, където той беше припаднал. Преди да изгуби съзнание, Елбраян го бе видял да крачи към него, вдигнал огромна сопа над главата си. Сега чудовището лежеше по очи, в кръв и кал, мъртво.
Досущ като десетината гоблини, чиито тела се въргаляха наоколо.
Елбраян се изправи и разтърка очи. Едната му ръка беше изцапана със засъхнала кръв, навярно от раната отгоре й. Мислите му се насочиха към Пони и миговете на близост, които двамата бяха споделили под боровете, после рязко се върнаха към настоящето и ужаса на преживяното — гоблините в гората, малкия Карли, дима над опожарения Дъндалис и Джилсепони, побягнала с писъци към селото. Всичко изглеждаше така нереално, беше се случило толкова бързо, че съзнанието му още не можеше да го възприеме. Само за няколко минути целият свят на Елбраян беше рухнал.
Това си мислеше младият мъж, докато седеше в прахта и се взираше в мъртвия великан. Вече нищо нямаше да бъде същото.
Най-сетне се изправи на крака и предпазливо се приближи до великана. Коленичи край него и се вгледа в многобройните рани по лицето му.
Прободни рани, установи той, като от десетки миниатюрни стрелички. Изведнъж си припомни странното жужене, което беше чул преди да изгуби съзнание, и си представи рояк пчели. Събра сили и се наведе още по-ниско над великана, дори се осмели да докосне една от раните.
— Няма стрели — промърмори, мъчейки се да намери обяснение на случилото се.
В съзнанието му отново изникна образът на безброй пчели — може би гигантски пчели — които жилеха с настървение. Облегна се назад и се зае да брои убожданията на великана — само по лицето му имаше поне двадесетината огромното петметрово тяло несъмнено беше покрито с още много рани.
Младият мъж не знаеше какво да мисли. Съвсем неотдавна беше сигурен, че е ударил сетният му час, а ето че все още беше жив. Беше сигурен, че с Дъндалис е свършено, а…
Елбраян скочи на крака и набързо огледа труповете на гоблините. С изненада (и известна доза неудобство) установи, че както телата на двата, с които се бе борил, така и онзи, за когото бе сигурен, че бе убил с меча си — дори те бяха покрити с мистериозните убождания.
— Пчели, пчели, пчели — повтаряше си той като заклинание, докато тичаше надолу по склона.