Пробуждането на демона

Най-сетне направи своя избор и отново се заизвива като змия, без да обръща внимание на болката и кръвта, шурнала от безбройните драскотини и ожулвания. След дълги усилия успя да се измъкне и се просна на земята, напълно омаломощена, с поглед вперен в небето и безброй мисли, препускащи в главата й, всяка от които водеше до едно и също място — бездната на отчаянието.

Призовавайки на помощ цялата си воля, Пони се надигна и тръгна между развалините, където допреди няколко часа се бяха издигали къщите на Олван Уиндон и Шейн Макмайкъл. Главният път все още си беше тук, с натрошените камъни и големите парчета пръст, нахвърляни от двете му страни, за да не се наводнява — единственото, останало от онзи Дъндалис, който тя познаваше. Нито една сграда не беше останала; нито един човек, нито дори едно животно, не бяха оцелели. Всъщност нямаше и живи гоблини и великани, забеляза Пони с бледо подобие на задоволство. Единствените живи същества бяха лешоядите, десетки лешояди, които кръжаха във въздуха с грозен грак, или пируваха с вкочанените тела, в чиито вени довчера течеше топла кръв — разкъсваха кожата, деряха плътта, кълвяха очите, с които съвсем доскоро Пони си бе разменяла весели погледи и дружески смигвания.

Младото момиче рязко се обърна, припомняйки си битката на пътя, последния път, когато бе видяла баща си. И наистина, точно на същото място се издигаше голяма купчина трупове, там беше и смазаното тяло на Олван, на чиято гибел тя бе станала ужасен и безпомощен свидетел. Пони инстинктивно затвори очи, неспособна да гледа повече, боейки се да не види и собствения си баща, Томас Олт, потънал във вечен сън. Само че той наистина беше мъртъв, напомни си тя, беше си отишъл завинаги, също както и майка й, и Елбраян, и всички останали.

Изведнъж Джилсепони се почувства безкрайно малка и безпомощна и едва не рухна на земята. Задържа я единствено онази неотстъпчива решителност, онзи упорит инстинкт, който й бе дал сили да се измъкне от дупката. Ала освен телата на обичните й хора, наоколо имаше и немалко гоблинови трупове, и дори двама убити великани. Вниманието й беше привлечено от една внушителна камара — от начина, по който чудовищата бяха паднали, личеше, че преди да срещнат смъртта си, са образували защитен обръч, ала въпреки това край тях не се виждаха никакви хора, от които да са се отбранявали. Само купчина мъртви гоблини и един великан, лежащи в локва кръв, очевидно изтекла от многобройните миниатюрни убождания, които покриваха телата им. Пони си помисли, че не би било зле да се приближи и да поразгледа, ала усещаше, че няма да го понесе.

Вместо това остана на мястото си, вперила невиждащ поглед пред себе си, с тяло, сковано от безсилие. Какъвто и да бе отговорът на загадката с убитите гоблини, не тя щеше да го открие — прекалено изтощена, за да мисли, прекалено изтощена дори за да чувства, младата жена имаше сили единствено да напусне селото, препъвайки се от болка и умора, и да поеме на запад, напред към залязващото слънце.