Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Мъничката искрица надежда, която представата за неизвестния съюзник бе събудила в гърдите му, угасна в мига, в който селото — не, изпепелените останки на онова, което довчера беше китно селце! — изникна пред очите му.
Не можеше да има съмнение — те бяха мъртви, всички, до последния човек. Дори от това разстояние (повече от петдесет метра от най-северната част на Дъндалис) Елбраян беше сигурен — никой не би могъл да оцелее след подобна сеч. С мъртвешки бяло лице и сърце, биещо като чук в гърдите му, с ръце и крака внезапно натежали, като да бяха от олово, младежът — който сега се чувстваше като малко, изгубено момченце — тръгна към дома.
Всяко тяло, покрай което минаваше (с изключение на обезобразените от огъня), му беше познато — родителите на един от приятелите му, неколцина младежи, само с няколко години по-големи от него, момичетата и момчетата, които бяха патрулирали с него, преди семействата им да ги повикат обратно в селото, за да се включат в подготовката за зимата. На прага на една от опожарените развалини видя малко, овъглено телце. Каралий Алт, невръстната братовчедка на Пони, единственото бебе в селото. Майката на Каралий лежеше на пътя, само на няколко метра от прага. Очевидно се бе опитвала да се добере до рожбата си, когато свирепите нашественици я бяха посекли. После не й бе останало нищо друго, освен да наблюдава как пламъците обгръщат детето й, докато нейната кръв бързо изтича.
Елбраян стисна зъби, мъчейки се да прогони този образ от съзнанието си, борейки се със състраданието, което го раздираше и заплашваше да го потопи в море от черно отчаяние. Ала болката беше по-силна от волята му, надигаше се в гърдите му и го давеше. А и как да я спре, когато вече минаваше покрай мястото, където трябва да се бе разиграла същинската битка, покрай огромната купчина мъртви гоблини и великани, покрай тялото на Олван, неговия баща.
Олван бе загинал достойно, в това нямаше съмнение, а и като познаваше баща си, Елбраян въобще не се учуди. Олван бе умрял в битка.
Ала това изобщо не намаляваше болката на сина му.
С мъка преглъщайки сълзите си, младият мъж се запрепъва към останките от дома си. Задавен стон се откъсна от устните му при вида на каменните основи — гордостта на Олван — непокътнати, насред рухналата къща. Елбраян внимателно си запроправя път сред все още тлеещите развалини. Един от ъглите някак си бе успял да се спаси от пламъците и когато покривът се бе срутил над него, беше хлътнал настрани, оставяйки неголямо празно пространство.
Много предпазливо, за да не събори отгоре си малката част от покрива, която все още се крепеше, той отмести една греда и надникна от другата й страна. Насреща си видя два силуета.
— Моля те, моля те! — мълвеше Елбраян несъзнателно, докато бавно се промъкваше натам.
По-близката фигура се оказа гоблин — с разбита глава и мъртъв. Противно на разума, младият мъж усети как в гърдите му покълва зрънце надежда, докато прескачаше трупа на чудовището, за да стигне до другото тяло, свито в самия ъгъл.
Оказа се майка му… умряла от задушаване, тъй като по тялото й нямаше и драскотина. В едната си ръка още стискаше тежката дървена лъжица. Същата лъжица, с която толкова пъти бе заплашвала сина си и приятелчетата му, започнеха ли да й досаждат прекалено.
Заплаха, която така и не бе изпълнила, внезапно осъзна Елбраян. Не и досега, поправи се той миг по-късно, хвърляйки поглед към мъртвия гоблин.
Спомените го заляха като вълна и във всеки от тях беше тя, майка му — ту размахваше дървената лъжица пред носа на необуздания си син, ту шеговито дразнеше Олван, ту смигваше многозначително на Пони, сякаш двете знаеха за Елбраян нещо, което той самият още не разбираше. Това беше повече, отколкото младежът можеше да понесе и като коленичи до мъртвата си майка, той я прегърна и с все сила я притисна до гърдите си.
После избухна в горчив плач. Плачеше за майка си и баща си, за приятелите си и техните родители, за Дъндалис. Плачеше и за Пони, без дори да подозира, че ако беше изтичал в селото в мига, в който се свести, щеше да я види как се отдалечава по южния път — дребна, смазана от болка и страдание фигурка.
Плачеше и за себе си, за изгубеното минало и мрачното бъдеще.
Изпрати слънцето така, свит в ъгъла на рухналия си дом (едничката връзка с досегашния му живот), притиснал тялото на майка си в обятията си, така посрещна и зората на другия ден.
Глава 7
Кръвта на Мейдър
Кръвта на Мейдър, как ли пък не! — възмущаваше се Тунтун. — А крехка елфическа девойка, която преспокойно би могла да се скрие зад тънкото стебло на тригодишна фиданка.