Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Отец Йойона наблюдаваше напредъка му с нескрита гордост и Авелин много скоро усети, че възрастният монах гледа на него като на свое протеже. Това му даваше сигурност, ала в същото време го задължаваше. Някои от останалите наставници (и особено Сихертън) го следяха отблизо и сякаш непрекъснато търсеха повод да го нахокат. Всъщност у Авелин все повече се засилваше усещането, че е попаднал в капана на отдавна съществуващо съперничество между двамата монаси.
А това силно го тревожеше. Подобна слабост у един духовник от Ордена на Сейнт Мер’Абел го нараняваше дълбоко, обиждаше светостта на вярата му. Та те бяха Божии служители, двама от малцината, избрани да стигнат толкова близо до Бога и такава дребнавост принизяваше цялата Абеликанска църква. Единственото, което би трябвало да ги интересува, бяха камъните и успешното им събиране. Към останалите трима послушници, които като него щяха да се борят за заветните две места на Подготвители, той не изпитваше никакво зложелателство. Напротив, техните успехи го радваха като да бяха негови собствени. Ако се окажеше, че те го превъзхождат — значи такава е била Божията воля. Само най-добрите и най-достойните трябваше да отидат на острова; единственото, което беше от значение, бе успехът на експедицията и прибирането на най-големия дар, даден им от Бога.
Почти от самото начало на обучението на всички наставници стана ясно, че брат Авелин със сигурност ще бъде един от двамата избрани. Никой от останалите трима не можеше да се мери с него — докато те още се бореха с чертаенето на звездни карти, той усвояваше елементите, които предизвикваха различните магически реакции, след като вече се бе научил да разпознава отделните камъни на вид и на допир, както и да преценява тяхната мощ по цвета, формата и яркостта им. Само след първите пет седмици от четиригодишното обучение, единият от двамата Подготвители беше определен с почти абсолютна сигурност. Ако с Авелин не се случеше нещо, съревнованието щеше да се сведе до трима послушници, борещи се за едно-единствено място.
Авелин не намираше дневните занимания нито толкова лесни, нито толкова ползотворни. Дългите часове, които трябваше да прекара в молитви, му се струваха досадни и някак механични, сравнени с откровенията, до които се докосваше всяка вечер. Церемонията със свещите, опашките пред кладенеца, каменните кариери, откъдето се добиваше материал за надстройките на манастира, всичко това силно бледнееше пред мистерията на вълшебните камъни. Най-неприятна (и най-трудна) от всичко си оставаше физическата подготовка. Всеки ден, от изгрев-слънце до пладне (с изключение на един час, половината от който им бе отпусната за закуска, а другата половина — за молитва), послушниците се събираха в двора — било за урок по бойни изкуства, било за изтощителен (и босоног) крос по грубата стена на манастира, било за плуване в ледените води на залива Вси светии. В продължение на дълги месеци ги учеха как да падат и да се претъркулват, без да се нараняват; закаляваха телата си, като се налагаха един друг с тънки, жилави пръчки, докато кожата им не загрубееше. До безкрай повтаряха най-различни отбранителни и нападателни тактики, бавно и методично, докато изтощените им мускули не запомнеха всяко движение. Първата година се учеха да се бият с голи ръце — усвояваха юмручни удари и сложни хватки. След това щяха да преминат и към въоръжен бой, като през цялото време, със или без оръжия, трябваше да се упражняват по двойки, да се изправят един срещу друг и да си нанасят удар след удар. Целта им бе да постигнат физическо съвършенство — мълвата твърдеше, че монасите от Ордена на Сейнт Мер’Абел можели да надвият и най-силния мъж на света и наставниците на новите попълнения изглеждаха твърдо решени да запазят тази слава непокътната.
Авелин не бе най-лошият ученик в класа, но пък и не можеше да се мери с най-добрия — Куинтал. Ниският, набит младеж се хвърляше в тези тренировки със същия плам, с който Авелин се посвещаваше на вечерните си занятия. Годината напредваше, Авелин все повече се дистанцираше от останалите трима кандидати за Подготвители и постепенно физическите тренировки, в които трябваше да си партнира с някой от тях (и особено с Куинтал) започнаха да го изпълват с ужас. От послушниците се очакваше да не хранят лоши чувства към противниците си, единствено уважение и благодарност за общата работа, ала лицето на Куинтал се изкривяваше от гняв и неприязън всеки път, щом го сложеха в една двойка с Авелин.
Всъщност Авелин добре разбираше причините за това държание — Куинтал просто пренасяше в тренировките огорчението и завистта, които го изпълваха по време на нощните уроци. Да, в изучаването на магическите камъни той не можеше да се мери с Авелин, но поне през деня имаше възможност да си възвърне част от самоувереността и чувството за превъзходство. При повечето движения от младежите се очакваше да не удрят силно, ала Куинтал често пъти изкарваше въздуха на противника си с мощните си юмруци; удари над раменете не бяха разрешени, но Куинтал неведнъж му прилагаше „змийската хватка“ и го стисваше за гърлото толкова здраво, че Авелин се свличаше на колене, борейки се за глътка кислород.