Пробуждането на демона

— Казах ти, че е смел — прошепна Джуравиел на Тунтун, когато го видя да изпълзява изпод прикритието на клоните.

— По-скоро е глупав — не му остана длъжна девойката.

И този път Джуравиел отмина обидата към Елбраян безмълвно. Тунтун смяташе и Мейдър за глупав… поне в началото. Елфът кимна на другарите си и пое навътре в гората.

Запленяващата песен, винаги на ръба на доловимото, дълго води младия мъж напред, после изведнъж секна, толкова рязко, че на Елбраян му се стори, че се събужда от дълбок сън. Установи, че се намира насред неголяма, кръгла поляна, заобиколена от високи дървета. Косите лъчи на луната, която надничаше иззад клоните в източната част на ливадата, го обливаха в мека светлина и едва тогава младежът разбра колко глупаво бе постъпил… и колко уязвим бе в този момент. Направи крачка-две към прикритието на дърветата, ала спря почти веднага, с отворена уста и разширени от изумление очи.

Те бяха навсякъде, излизаха иззад дърветата и бавно пристъпваха към него, създания, каквито никога досега не бе виждал. На ръст бяха колкото него, но със сигурност тежаха по-малко. Бяха крехки и деликатни, красиви, с изваяни черти и заострени уши, а на меката лунна светлина кожата им изглеждаше почти прозрачна.

— Елфи? — прошепна младият мъж, припомняйки си полузабравени приказки, легенди, които бе слушал толкова отдавна, че вече не можеше да си спомни.

Елфите се хванаха за ръце и започнаха да се въртят около него. Едва тогава Елбраян осъзна, че те наистина пеят. Ясно различаваше отделните срички и макар да не бе в състояние да ги свърже в разбираеми думи, някак си усещаше, че тази мелодия е част от самата земя, извечна и чиста. Нежните, успокояващи звуци като че ли още повече засилиха ужаса му и той трескаво се заоглежда, мъчейки се да се съсредоточи върху едно от странните създания, да открие водача им.

Ала танцът им беше прекалено бърз. Те ту се държаха за ръце, ту се пускаха, за да се завъртят в изящен пирует и младият мъж така и не успяваше да задържи погледа си върху някой от тях достатъчно дълго. Всеки път, щом очите му се спираха върху някой, нещо в другата част на поляната привличаше вниманието му, или пък песента рязко се засилваше и го сепваше. Когато миг по-късно отново погледнеше обратно, елфът, който си бе набелязал, вече се бе слял с останалите, които бездруго му изглеждаха съвършено еднакви.

Танцът ставаше все по-бърз и по-бърз, стъпките — по-енергични, пируетите — все по-чести. Сега, всеки път, когато част от елфите се завъртаха, останалите се издигаха във въздуха, сякаш с магия (защото на слабата лунна светлина Елбраян не виждаше прозрачните им крила), после меко кацаха на земята.