Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Йойона се впусна в многословно обяснение, прилично повече на предварително подготвена реч, отколкото на нещо друго. Говореше за елементите на човешкото тяло, които се свързвали с тези на камъните, създавайки по този начин една привидно магическа реакция и дори сравни случилото се с Авелин с ефекта от взимането на лекарство за освобождаване от излишния въздух при стомашни болки.
Докато го слушаше с нарастващо изумление, младият послушник съвсем осезаемо почувства как загадъчното отстъпва място на прозаичното. За първи път, откакто бяха влезли в стаята с Камъните, в гласа на отец Йойона нямаше и следа от присъщата за един духовник почтителност към божественото; тонът му беше сухият тон на обикновен учител. А това бе нещо, което Авелин не можеше и не искаше да приеме. Все още не знаеше как да си обясни преживяното току-що, но инстинктивно усещаше, че всички тези приказки за елементи и извънземни скали омаловажават и дори опошляват случилото се. Не, нямаше думи, колкото и сложни и неясни да бяха те, които да принизят тайнството на това чудо. Отец Йойона бе нарекъл камъните „приношения“, ала за Авелин надали имаше по-неподходящо име за тези „валежи“. Благослов, ето какво бяха те за него и именно така щеше да им казва той оттук нататък. Погледът му обходи помещението и благоговейната му признателност към Бога, задето им пращаше тези безценни дарове, сега бе дори по-голяма от страхопочитанието, с което за първи път бе прекрачил прага на стаята.
— Ти ще бъдеш един от неколцината избрани, които ще предприемат пътуването — заяви Йойона и тържественият му тон изтръгна Авелин от унеса.
— До Пиманиникуит — поясни възрастният монах и се усмихна, виждайки очите на послушника да се разширяват слисано. — Ти си млад, силен и проникнат от Божията милост.
Сълзи изпълниха очите на Авелин и потекоха по бузите му при мисълта, че може да бъде един от малцината, допуснати толкова близо до най-великия дар на Бога.
Когато наставникът му го пусна да си ходи, той излезе като насън, напълно замаян от щастие и благодарност.
Останал сам, Йойона прибра камъните и плъзна стъкления капак обратно на мястото му, после отиде до стената и дръпна лоста, който го заключваше. Всичко това обаче вършеше някак механично, размишлявайки над случилото се току-що. Противно на собствените му думи, един наскоро постъпил ученик не би трябвало да е в състояние да пробуди магията на хематита, а дори и да успееше, не би трябвало да покори камъка на волята си. Всичко, което се очакваше от един толкова млад послушник (и то само от най-добрите), бе съвсем кратко и неовладяно напускане на тялото, което да го остави напълно смаян и недоумяващ.
Това, че Авелин бе съумял да контролира магията достатъчно дълго, за да отиде зад гърба на учителя си и да запомни вдигнатите пръсти, бе невероятно. Това, че бе успял да полети, да излезе от манастира и да се издигне достатъчно високо, за да види ръцете на покрива, бе повече от изумително. Всъщност Йойона никога не би повярвал, че е възможно, стига да не го бе видял със собствените си очи. В мислите му се прокрадна печал. Та той самият бе в Сейнт Мер’Абел повече от три десетилетия, а можеше да използва хематита по този начин едва от три години!
Отец Йойона прогони самосъжалението и се усмихна, горд с постигнатото от Авелин. Да, младежът наистина беше един добър избор, пратен им Бога, за да отиде на Пиманиникуит.
Глава 6
Лешояди
Дойде на себе си, убедена, че никога вече няма да види небето.
Размаха ръце, за да прогони поне донякъде задушливия мирис на изгоряло, и отвори очи.
Треперлив кос лъч прорязваше пушека, тънка струйка светлина, която приветстваше младото момиче обратно в света на живите. Тя го последва, почти като насън, и внимателно докосна гредата, препречваща отвора на дупката, в която се бе свила.
Дървото беше горещо и Джилсепони разбра, че трябва да бе останала в безсъзнание доста време. Установи, че е в състояние да задържи ръката си върху него достатъчно дълго, стига да използва ръкава си, за да се предпази.
Натисна с всичка сила, ала гредата не поддаде. Упорита както винаги, Пони призова тлеещата в гърдите й ярост и напрегна мускули, запъвайки крака под себе си за опора.
От устните й се откъсна неволен стон и тя замръзна на мястото си. Ами ако наоколо все още се навъртаха гоблини? Ужасена, тя се дръпна колкото се може по-навътре в тясната дупка и се ослуша, затаила дъх.
До ушите й достигна птичи грак… несъмнено, зловещият глас на лешояди, ала това бе всичко — не чу нито стенанието на някой оцелял селянин, нито дрезгавите викове на гоблините, нито гърленото ръмжене на великаните.