Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
С напредването на възрастта и намаляването на енергията му, господин Девъро рядко си позволяваше да излиза от Ричмънд. Когато това ставаше — за да направи преглед на войските, тръгващи за континента, или пък за да посети първото представление на някоя пиеса — той постоянно биваше придружаван от бодигард-магьосник от девето ниво и батальон от хорли на второ ниво. Тази предпазливост бе станала по-изявена от дните на конспирацията на Лавлейс, когато господин Девъро едва не бе загинал. Параноята му се бе разраснала като плевел върху богата почва, увивайки се и усуквайки се около всички, които му служеха. Никой от министрите не се чувстваше напълно сигурен нито за работата си, нито за живота си.
Насипаният с чакъл път минаваше през селца, процъфтяващи благодарение на щедростта на господин Девъро и накрая свършваше в Ричмънд — групичка добре обзаведени къщурки, разположени на огромна зелена поляна, осеяна от дъбове и кестени. От едната страна на поляната имаше висока тухлена стена, прекъсната от порта от ковано желязо и подсилена със стандартните магически охранителни системи. Зад нея се виждаше кратка алея между редици от тисови дървета, която свършваше при двора на построения в края на деветнайсти век „Дом Ричмънд“.
С тихо бръмчене лимузината спря пред стълбите на входа и четирима прислужници в аленочервени сака се приближиха, за да обслужат гостите. Въпреки че все още беше ден, над верандата висяха мощни фенери и весело осветяваха няколко от високите прозорци. Някъде далеч с меланхолична елегантност свиреше струнен квартет.
Госпожица Уитуел не даде веднага знак да отворят вратата.
— Ще бъде съвет в пълен състав — каза тя, — така че няма нужда да ти казвам как да се държиш. Без съмнение господин Дювал ще бъде възможно най-агресивен. Той вижда миналата нощ като невероятна възможност да спечели решително предимство. И двамата трябва да бъдем абсолютно хладнокръвни.
— Да, госпожо.
— Не ме разочаровай, Джон!
Тя почука по стъклото; един прислужник подскочи напред да отвори вратата на колата. Заедно се изкачиха по ниските стъпала и влязоха във фоайето на къщата. Тук музиката беше по-силна, носеше се мързеливо между тежките завеси и източната мебелировка, засилваше се от време на време, после пак заглъхваше. Звукът изглеждаше доста близък, но нямаше и следа от музиканти. Натаниел не очакваше да види такива. При предишни случаи, когато бе посещавал Ричмънд, винаги се чуваше подобна музика; тя следваше човек, където и да отидеше, като един постоянен фон на красотата на къщата и двора.
Един прислужник ги поведе през низ от луксозни зали, докато накрая минаха под висока бяла арка и влязоха в дълга, просторна, осветена от слънцето стая, очевидно долепена към къщата оранжерия. От всяка страна се простираха кафяви цветни лехи, спретнати, празни и съразмерни, осеяни с декоративни розови храсти. Тук-там невидими лица разравяха пръстта с гребла.
В оранжерията въздухът бе топъл и се раздвижваше от бавен вентилатор, спуснат от тавана. Под него, върху полукръг от дивани и канапета се бяха опънали министър-председателят и неговата свита, пиеха кафе от малки бели византийски чашки и слушаха оплакванията на едър мъж в бял костюм. Като го видя там, стомахът на Натаниел се преобърна: това бе Шолто Пин, чийто бизнес беше съсипан.
— Считам това за най-долнопробно престъпление — казваше господин Пин. — Невероятно оскърбление. Понесох такива загуби…
Най-близкото до вратата канапе бе празно. Госпожица Уитуел седна там, а Натаниел, след известно колебание, направи същото. Той бързо огледа присъстващите в стаята.
Първо: Пин. Съвсем естествено Натаниел се отнасяше към търговеца с подозрение и неприязън, понеже бе близък приятел на предателя Лавлейс. Но нищо не беше доказано, а и очевидно в случая той бе пострадалата страна. Глухите му жалби продължаваха да се чуват.
— … че се опасявам, че може никога да не се възстановя. Колекцията ми от незаменими реликви я няма. Всичко, което ми остана, е едно глинено гърне с безполезна суха паста! Едва ли…
Самият Рупърт Девъро се бе излегнал на диван с висока облегалка. Той бе със среден ръст и телосложение, поначало красив, но сега, благодарение на многото си и разнообразни глезотийки, бузите и коремът му се бяха малко позагладили. Докато слушаше господин Пин, по лицето му постоянно се редуваха изражения на отегчение и раздразнение.