Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
После опита с един фолиот: при все че той поддържаше дискретен външен вид, беше невероятно измамен и се опитваше да извърти всяка заповед на Натаниел и да се възползва от нея. Натаниел бе принуден да оформя дори най-простичките заповеди в сложен език според правилата, така че създанието да не може да се прави, че не е разбрало. А когато осъзна, че му трябват петнайсет минути само за да му нареди да напълни ваната, търпението на Натаниел се изчерпа; той удари фолиота с горещи пулсации и го прогони завинаги.
Последваха още няколко опита и Натаниел безразсъдно призоваваше все по-силни демони в търсене на идеалния роб. Той притежаваше необходимата енергия и умения, но му липсваше опитност да прецени качеството на избора си преди да стане късно. В една от подвързаните в бяло книги на господарката си той бе открил джин на име Кастор, призоваван за последен път по времето на италианския Ренесанс. Както си му е редът, той се появи, бе вежлив и ефективен и (както Натаниел с удоволствие забеляза) безкрайно по-елегантен от тромавите дяволчета на колегите си в офиса. Обаче Кастор притежаваше адска гордост.
Един ден в персийското консулство се провеждаше важно тържество; това бе възможност за всички да покажат прислужниците си, а по този начин и способностите си. В началото всичко вървеше добре. Кастор придружаваше Натаниел във формата на дебело херувимче с розово лице и дори бе стигнал дотам, че да носи дрешки, които си подхождаха с вратовръзката на господаря му. Но престорената му скромност предизвика антипатия у другите дяволчета, които му нашепваха обиди, докато отминаваха. Кастор не можа да пренебрегне подобна провокация — като светкавица той скочи от рамото на Натаниел, сграбчи един шиш кебап от близкия поднос и без дори да спре, за да махне зеленчуците от шиша, го запрати като копие в гърдите на най-отявления провокатор. При последвалата врява в мелето скочиха няколко други дяволчета; второ ниво се превърна в безпорядък от размахващи се крайници, хвърчащи сребърни прибори и разкривени лица. На магьосниците им трябваше доста време да възвърнат контрол.
За щастие Натаниел бе освободил Кастор на момента и въпреки разследването, така и не стана напълно ясно кой демон е започнал сбиването. Натаниел с удоволствие би наказал Кастор за действията му, но щеше да е прекалено рисковано да го призове отново. Върна се към по-малко честолюбивите роби.
Но колкото и да се стараеше нищо, което Натаниел призоваваше, не притежаваше исканата от него комбинация от инициативност, сила и покорство. Всъщност той неведнъж се хвана, че мисли с носталгия за първия си слуга…
Но той бе решил твърдо повече да не призовава Бартимеус.
Уайтхол бе пълен с тълпи от развълнувани обикновени, пръснати безредно край реката заради парада на флота и тържествената заря. Натаниел се намръщи; цял следобед, докато седеше прегърбен над бюрото си, звуците от маршируващите групи и щастливите тълпи долитаха през отворения прозорец, нарушавайки концентрацията му. Но това безобразие бе официално одобрено и той не можеше да направи нищо по въпроса. На Деня на основателя окуражаваха обикновените хора да празнуват; магьосниците, от които не се очакваше да приемат пропагандата толкова навътре, работеха както обикновено.
Навсякъде около него имаше зачервени и светнали лица, щастливи усмивки. Простолюдието вече бе прекарало часове в безплатно ядене и пиене на специалните будки, поставени из цялата столица и бяха очаровани от безплатните шоута, организирани от Министерството на забавленията. Във всеки парк в Централен Лондон имаше чудеса: хора, които ходеха на кокили; гълтачи на огън от Пенджаб; редове с клетки — някои с екзотични зверове, други съдържаха навъсени бунтовници, заловени през кампаниите в Северна Америка; купища съкровища, събрани от цялата Империя; военни експонати; забавления и въртележки.
По улицата се виждаха няколко човека от Нощната полиция, въпреки че дори и те правеха всичко възможно да се впишат в общото веселие. Натаниел видя, че няколко от тях държат блед, розов захарен памук, а един, оголил зъби в неубедителна усмивка, позираше с възрастна дама, за да ги снима съпругът й. Тълпата изглеждаше спокойна, което беше облекчение — събитията на „Пикадили“ не ги бяха обезпокоили прекалено.
Когато Натаниел прекоси Уестминстърския мост, слънцето все още бе високо над искрящите води на Темза. Той замижа нагоре, през контактните си лещи, сред реещите се чайки, видя висящите отгоре демони, които следяха тълпите за евентуално нападение. Прехапа устни и ритна ядно една празна опаковка от закуска. Точно такъв ден би избрала съпротивата за някой от малките си номера: максимална публичност, максимално притеснение за правителството… Възможно ли бе нападението на „Пикадили“ да е тяхно дело?