Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
С каменно лице Натаниел приглади косата си зад едното си ухо и се обърна да последва Талоу, който си проправяше път между парчетата тухли в стаята.
— Мандрейк, ще огледаме останките на полицаите. Закусвал ли си?
— Не, сър.
— Точно по темата. Трябва да отидем в съседния магазин, в „Деликатеси Кут“. — Той въздъхна: — Оттам взимах хубав хайвер.
Стигнаха до междинната стена, водеща към съседното заведение. Беше пробита. Тук министърът спря.
— А сега, Мандрейк — рече той, — използвай този твой мозък, за който сме чували толкова много, и ми кажи какво заключение си правиш от тази дупка.
Натаниел обичаше такива тестове. Той оправи маншетите си и замислено присви устни.
— Дава ни някаква представа за размера и формата на извършителя — започна той. — Таванът тук е на четири метра, а дупката е само три метра висока: така че каквото и да я е направило, едва ли е по-високо. Широчината на дупката е един метър, така че съдейки по относителните размери на широчината и височината, бих казал, че може да е с формата на човек, въпреки че очевидно е много по-голямо. Но по-интересен е начинът, по който е била направена дупката… — Той спря, потърквайки брадичката си по един, както се надяваше, умен и замислен начин.
— Това дотук е очевидно. Продължавай.
Натаниел не вярваше, че господин Талоу е успял да направи такива изчисления.
— Ами, сър, ако врагът бе използвал детонация или някаква подобна експлозивна магия, тухлите на пътя й щяха да бъдат изхвърлени или разбити на малки частици. Но ето ги пред нас естествено начупени и натрошени по краищата, а и много от тях са все още слепени една за друга в здрави блокове. Бих казал, че каквото и да е нахлуло тук, то просто си е пробило път, сър, отхвърлило е стената сякаш не съществува.
Той изчака, но министърът просто кимна, сякаш с неизразима досада.
— И…?
— И, сър… — Момчето изскърца със зъби; знаеше, че го карат да мисли вместо водача си и бе възмутен от дъното на душата си. — И… това прави африта и марида по-малко вероятни. Те биха взривили всичко по пътя си. Имаме си работа с неконвенционален демон.
Това беше. Талоу нямаше да измъкне и дума повече от него. Но министърът изглеждаше доволен за момента.
— Точно така мисля и аз, Мандрейк, така мисля и аз. Ами, толкова много въпроси… А ето и още един.
Той се повдигна и премина през пространството в стената в съседния магазин. Гледайки ядосано, момчето го последва. Джулиъс Талоу беше глупак. Изглеждаше самодоволен, но като слаб плувец на по-дълбоко краката му ритаха неистово под повърхността в опит да продължи да плува. Каквото и да станеше, Натаниел не възнамеряваше да потъне с него.
Във въздуха на „Деликатеси Кут“ се носеше силен аромат, остър и неприятен. Натаниел се пресегна в джоба на гърдите си за обемистата цветна носна кърпичка и я сложи на носа си. Пристъпи предпазливо в мрачната вътрешност. Каците с маслини и маринована аншоа бяха пробити, а съдържанието — разлято; миризмата им се смесваше доста противно с нещо по-плътно и по-кисело. Следи от горене. Очите на Натаниел започнаха леко да щипят. Той се изкашля в кърпичката си.
— Значи, ето ги най-добрите мъже на Дювал. — Гласът на Талоу бе изпълнен със сарказъм.
По пода на магазина бяха пръснати шест конусовидни черни купчинки пепел и кости. В най-близката ясно се виждаха два кучешки зъба; както и една дълга тънка кост, вероятно пищялът на полицая. По-голямата част от тялото бе напълно изчезнала. Момчето прехапа устни и преглътна.
— Трябва да свикнеш с тези неща във „Вътрешни работи“ — топло каза магьосникът. — Можеш спокойно да излезеш навън, ако ти е прилошало, Джон.
Очите на момчето блестяха.
— Не, благодаря. Добре съм. Това е много…
— Интересно? Не е ли така все пак? Превърнати изцяло в чист въглерод — или почти, което не е от значение; оцелял е само някой и друг зъб. И все пак всяка малка купчинка говори сама за себе си. Погледни, например, онази там до вратата, най-разпръснатата от всички. Предполагам, че се е движел бързо, може би е бягал да се спаси. Но май не е бил достатъчно бърз.
Натаниел не каза нищо. На него му беше по-трудно да понесе безсърдечието на министъра, отколкото останките, които всъщност представляваха доста спретнати купчинки.
— И така, Мандрейк — каза Талоу. — Някакви идеи?
Момчето си пое мрачно дъх и се разрови бързо в подредената си памет.
— Не е детонация — започна той, — нито миазма, нито проклятие — всичките са прекалено разхвърляни. Би могло да е пламък…
— Така ли смяташ, Мандрейк? Защо?
— Щях да кажа, сър, че би могло да е пламък, само че няма никакви разрушения около останките. Изгорели са единствено те, нищо друго.