Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Той не я остави да се доизкаже:
— Да, точно така. Но не е ли все едно дали са в твоя, или в моя джоб, щом парите ни са общи? Не ти отказвам, нали, щом ти давам сто франка.
Тя взе петте златни монети, без да прибави дума, но не се осмели вече да иска други и купи само пистолета.
След осем дни отпътуваха за „Тополите“.
VI
Пред бялата ограда с тухлени стълбове ги очакваха родителите им и прислугата. Пощенската кола спря, запрегръщаха се продължително. Маминка плачеше, Жана, развълнувана, изтри две сълзи, бащата крачеше нервно назад-напред.
После, докато сваляха багажа, пред запаления в камината огън Жана разказа за пътуването. Думите се лееха обилно от устните й и за половин час тя изреди всичко без някои малки подробности, забравени при бързото разказване.
След това младата жена отиде да разопакова багажа си. Помагаше й Розали, също много развълнувана. Когато наредиха всичко, сложиха по местата им бельото, роклите и тоалетните принадлежности, малката прислужница напусна господарката си. Жана седна леко изморена.
Запита се какво ще прави сега, пожела да намери някакво занимание за ума си, някаква работа за ръцете си. Не й се искаше да слезе пак в салона при майка си, която дремеше. Помисли да се поразходи, но полето изглеждаше тъй тъжно, че само като го гледаше през прозореца, в сърцето й се набираше тежка печал.
И тя изведнъж си даде сметка, че няма какво да прави, че никога вече не ще има какво да прави. Цялата й младост в манастира бе заета с бъдещето, протекла бе в мечти. Безспирната смяна на надеждите й изпълваше часовете й тогава и те неусетно летяха. После, едва излязла от строгите стени, където бяха заключени бляновете й, веднага се сбъдна любовното й очакване. Тя срещна желания мъж, обикна го, омъжи се за него само за няколко седмици, както се женят хора, взели внезапно решение, и той я отнесе в обятията си, без да я остави да размисли за каквото и да било.
Но ето че сладката действителност от първите дни щеше да се превърне във всекидневие, което затваря вратата на неясните надежди, на прелестното безпокойство пред неизвестното. Да, тя нямаше вече какво да очаква.
А и нямаше какво да прави днес, нито утре, нито когато и да било. Жана смътно чувствуваше това, леко разочарована, с рухнали мечти.
Стана и долепи чело до студените стъкла. После, след като погледа известно време небето, по което се стелеха мрачни облаци, реши да излезе.
Нима това беше същото поле, същата трева, същите дървета като през май? Къде се бе дянала слънчевата радост на листата и зелената поезия на моравата, където пламтяха глухарчета и аленееха макове, блестяха маргаритки и трептяха, като че свързани с невидими нишки, приказни жълти пеперуди? Нямаше го вече и упоителния въздух, наситен с живот, с ухания, с плодоносни атоми.
Алеите, мокри от безспирните есенни дъждове, покрити с дебел килим мъртви листа, се простираха под тънките тополи, зъзнещи в своята голота. Безлистите вейки потръпваха от вятъра, поклащаха сетните листа, готови да се отронят в простора. И непрестанно, по цял ден, като неспирен печален дъжд, навяващ плач, тези последни съвсем жълти вече листа се откъсваха, подобни на големи жълтици, завъртаха се във въздуха, политаха и падаха.
Жана стигна до горичката. Беше тъжно като в стая на умиращ. Зеленият жив плет, който разделяше и прикътваше малките лъкатушни пътечки, беше разкъсан. Преплетените храсти, прилични на изящна дървена дантела, се удряха помежду си с крехките си вейки, а шепотът на окапалите сухи листа, които вятърът подемаше, гонеше и струпваше на купчини тук-там, напомняше скръбна предсмъртна въздишка. Малки птички с премръзнало писукане подскачаха от клон на клон и търсеха подслон.
Защитени от плътната завеса на брястовете, застанали на предна линия срещу морския вятър, липата и яворът, все още в лятната си премяна, бяха обагрени от първите студове, според естеството на соковете си, и изглеждаха облечени: тя — в червено кадифе, а той — в оранжева коприна.
Жана бавно се разхождаше напред-назад по алеята на маминка, край чифлика на Куйар. Нещо я гнетеше, може би предчувствуваше дългите скучни дни на еднообразния живот, който я чакаше.
Тя седна на възвишението, където Жюлиен за пръв път й заговори за любов. Стоеше унесена, почти без да мисли, в пълна изнемога, с едничкото желание да легне и да заспи, за да се изплъзне от тъгата на този ден.
Изведнъж зърна една чайка, която прекоси небето, гонена от вятъра, и си спомни орела, който видя там, в Корсика, в мрачния дол Ота. Сърцето й болезнено потръпна от спомена за нещо хубаво и безвъзвратно отминало. И внезапно тя сякаш видя отново лъчезарния остров с дивите му ухания, слънцето, под което зреят портокали и лимони, планините с розови върхове, лазурните заливи и доловете, в които шумят потоци.