Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Тогава влажната и сурова природа, която я обкръжаваше със злокобно падащите листа и сивите подгонени от вятъра облаци, я обгърна тъй плътно със своята безутешност, че тя се прибра в къщи, за да не се разридае.
Маминка дремеше лениво отпусната край камината, привикнала на меланхолията на дните, без да я чувствува вече. Баща й и Жюлиен бяха излезли да се разходят и да поговорят по работите си. Нощта се спусна и потопи в мрачна сянка обширната гостна, осветявана от време на време от отблясъците на огъня.
Навън, през прозорците, все още се виждаше в светлината на умиращия ден замърсената есенна гледка и сивеещото небе, и то като че зацапано с кал.
Скоро се появи баронът, последван от Жюлиен. Щом влезе в тъмната стая, баронът позвъни и извика:
— Скоро, скоро донесете лампите! Тук е тъжно.
Той седна пред камината и докато от мокрите му крака се дигаше пара срещу огъня и от подметките му се отлепяше засъхналата от топлината кал, каза, весело потривайки ръце:
— Струва ми се, че ще застудее; небето се изяснява от север; имаме пълнолуние. Тази нощ ще бъде страшен студ. — После се обърна към дъщеря си: — Е, какво, моето момиче, доволна ли си, че се върна в родния край, в къщи, при твоите старци?
Този обикновен въпрос развълнува Жана. Тя се хвърли просълзена в прегръдките на баща си и нервно го целуна, като че му искаше прошка; защото, макар че се силеше вътрешно да бъде весела, чувствуваше се тъжна до изнемога. А се бе надявала, че ще се зарадва, като види родителите си; чудеше се на студенината, която сковаваше обичта й; като че ли след като много мислиш отдалеч за тия, които обичаш и си отвикнал да ги виждаш всеки миг, когато ги срещнеш отново, чувството ти спира за малко, докато се подновят връзките на съвместния живот.
Вечерята се проточи, почти не разговаряха. Жюлиен сякаш бе забравил жена си.
После в салона тя се отпусна лениво край огъня срещу маминка, която спеше дълбоко; ненадейно, сепната от гласовете на двамата мъже, които спореха, Жана се опита да се опомни и се запита дали и тя също ще бъде обхваната от тази морна и от нищо ненарушавана летаргия на навика?
Пламъкът на камината, мек и червеникав през деня, сега светеше ярко, пращеше. Лумваше внезапно и осветяваше потъмнелите тапицерии на креслата — лисицата и щъркела, печалния рибар, щуреца и мравката.
Баронът се приближи усмихнат и протегна ръце към горящите главни:
— Охо! Как хубаво пламти тази вечер! Студено, деца, студено! — После сложи ръка на рамото на Жана и посочи огъня: — Виждаш ли, моето момиче, ето най-хубавото нещо на света: огнището, огнището и близките около него. Нищо не може да се сравни с това. Но да си лягаме, а? Сигурно сте изморени, деца.
Когато се качи в стаята си, младата жена се запита как може връщането в едни и същи любими уж места да бъде тъй различно. Защо се чувствуваше наранена, защо този дом, тази скъпа страна, всичко, което досега будеше трепет в сърцето й, днес й изглежда така тягостно?
Случайно погледът й се спря на часовника. Пчеличката все още прехвръкваше отляво надясно, отдясно наляво със същото бързо, безспирно движение над позлатените цветя. Тогава неочаквано Жана изпита прилив на обич, развълнува се до сълзи от малкия механизъм, който сякаш живееше, пееше часовете и туптеше като сърце.
Без съмнение тя не се развълнува толкова, когато прегръщаше баща си и майка си. Сърцето има загадки, недостъпни за разума.
За пръв път след женитбата си Жана беше сама в леглото — под предлог, че е уморен, Жюлиен взе друга стая. Бяха се споразумели впрочем, че всеки ще си има отделна спалня.
Дълго не можа да заспи, отвикнала да спи сама, учудена, че не усеща до себе си друго тяло, смущавана от бурния северен вятър, който яростно блъскаше покрива.
Събуди се сутринта от ярка светлина, която бе обагрила в кървавочервено леглото й. Стъклата, замрежени от скреж, се червенееха, като че ли целият кръгозор гореше.
Жана се загърна в широк пеньоар, изтича до прозореца и го разтвори.
В стаята нахлу леден морски вятър, здрав и щипещ, прониза я остър студ, от който очите й се насълзиха. На пурпурното небе иззад дърветата се подаваше слънцето, голямо, лъчезарно, с подпухнал като на пияница лик. Покрита с бяла пелена, твърда и изсъхнала, земята кънтеше под стъпките на ратаите. Само за една нощ всички клони на тополите се бяха оголили напълно: отвъд полето се виждаше дългата зеленикава линия на морските вълни, осеяни с бели ивици пяна.