Величието на Франция

Подир размяната на много любезности нотариусът Рику се оттегли, следван по петите от Марсал и Кулондр, които щяха да го придружат чак до Сарлат, при това въоръжени до зъби, тъй като напоследък пътищата бяха станали крайно несигурни, а се носеше и слух, че някъде към Белвес е забелязана многобройна банда руми45, която плячкосвала не само уединените чифлици, но дръзвала да напада дори и замъци. Що се отнася до господата Франсоа и Жофроа дьо Комон, те щяха да преспят в Мепеш, тъй като на следния ден и без това трябваше да заминат заедно с баща ми за Перигьо, където беше главният сборен пункт на провинциалната аристокрация, готвеща се да потегли за Париж.

Веднага щом Рику излезе, баща ми с ясен и звънлив глас подхвана:

— Приятели мои, споходен от мисли за премеждията, очакващи ни на север, където ще се сражаваме в защита на кралството, а също и за опасностите, на които вероятно ще бъдат изложени оставащите тук, искам всички до един да поверим душата си на благостта и милосърдието божие, като произнесем заедно една кратка молитва.

И веднага, много тържествено, но не и превзето, без помен от присъщото на нашето кюре равнодушие, без неясно да брътви и се запъва, а отчетливо произнасяйки думите, при това с тон толкова проникновен, сякаш всяка от тях му бе непозната, Жан дьо Сиорак поде „Отче наш“ и всички присъстващи, включително и децата, се присъединиха към него. Навън бе вече непрогледна нощ и залата се осветяваше само от два медни светилника, поставени насред масата. Покъртен бях от тази молитва, произнасяна тъй бавно, с толкова плам и усърдие. И достатъчно бе само да си помисля, че родният ми баща можеше да падне убит на война, както омразният нотариус Рику не само бе рекъл, но и повторил, за да усетя как по гърба ми пробягват ледени тръпки и по страните ми рукват сълзи. Обичах майка си, разбира се, обичах нежно и Барберин, откърмила ме и отгледала ме от бебе, обичах и приведения си брат Самсон, при това много повече от големия ми брат Франсоа, а също и сестричката ми Катрин, но никой и никога в Мепеш не ми се беше струвал по-достоен за възхищение, по-силен, по-начетен във всяко едно отношение, по-мъдър, по-смел и неуязвим от Жан дьо Сиорак. Обичах у него всичко: светлите му очи, изисканата му реч и най-вече начина, по който стоеше — леко разкрачен, изопнал снага и непринудено кръшнал врат с издадена напред брадичка, та дори и белега на скулата му, придаващ му в очите ми още повече величавост.