Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
Предишния ден бях оставила краищата на костите от торса да се варят през нощта. Не им бе трябвало много време и аз изключих печката. Излях вонящата, вдигаща пара вода в мивката и изчаках, докато костите се охладят, за да мога да ги взема. Бяха чисти и бели, дълги около пет сантиметра, и следите от триона се виждаха ясно. Докато внимателно ги оглеждах, ме обзе страх и недоумение. Не можех да различа кои следи са направени от убиеца и кои — от мен.
— Джак — извиках. — Би ли дошъл за малко?
Филдинг спря работата си, приближи се до мен и попита:
— Какво има?
Дадох му една от костите.
— Можеш ли да кажеш кой край е отрязан с триона „Страйкър“?
Филдинг разгледа единия, после другия край и се намръщи.
— Отбеляза ли ги?
— Само кое е ляво и кое дясно. Но други маркировки не съм правила. А трябваше. Но обикновено е ясно кой край кой е, затова сметнах, че не е необходимо.
— Не съм специалист, но според мен всички следи са оставени от един и същ трион. — Той ми върна костта и аз я пуснах в един найлонов плик. — И без това трябва да ги занесеш на Кантър, нали?
— Той никак няма да бъде доволен от мен.
6.
Къщата ми беше от камък и се намираше в края на Уиндзор Фармс, стар ричмъндски квартал с английски имена на улиците и величествени сгради в готически стил от осемнайсети век. Прозорците светеха и зад тях виждах мебели, полилеи и хора, които се движеха или гледаха телевизия. Явно никой освен мен не дърпаше пердетата. Листата на дърветата бяха започнали да падат. Времето беше студено и облачно, и когато спрях на алеята за коли пред къщата ми, видях, че отпред е паркиран старият зелен шевролет на племенницата ми.
— Луси? — извиках аз, затворих вратата и изключих алармената система.
— Тук съм — отговори тя от другия край на къщата.
Тръгнах към кабинета, за да оставя куфарчето си и купчината папки, която бях донесла, за да работя вкъщи. Луси излезе от спалнята си.
— Здравей — усмихна се тя и ме прегърна.
Хванах я за раменете, отдалечих я от себе си на една ръка разстояние и я огледах от главата да петите, както правех винаги.
— Охо — игриво каза тя. — Време за оглед.
После вдигна ръце и се обърна, сякаш щях да я претърсвам.
— Голяма си умница — казах аз.
Всъщност предпочитах Луси да тежи малко повече. Но тя беше много хубава и здрава, макар и слаба. Имаше кестеняви коси, подстригани късо, но стилно. Още не можех да я погледна, без да си представя преждевременно развитото десетгодишно дете, което си няма никого, освен мен.
— Съжалявам, че идвам толкова късно.
— Разкажи ми какво правиш — помолих я аз.
— Помощникът на прокурора реши да се отбие. Водеше цяла свита. Както обикновено, поискаха екипът за освобождаване на заложници да направи демонстрация.
Тръгнахме към кухнята.
— Показах им роботите Тото и Тенекиения човек. Използвах фиброоптика и виртуална реалност. Обичайните неща, но беше страхотно. Пуснахме ги с парашути от хеликоптер „Хюи“ и с помощта на радиоуправлението ги накарах да пробият с лазер метална врата.
— Надявам се, че не е имало каскади с хеликоптери.
— Момчетата ги правиха. Аз вършех работата си на земята.
Луси явно не беше доволна от това.
Проблемът бе, че тя искаше да прави каскади с хеликоптери. В екипа за освобождаване на заложници работеха петдесет агенти. Луси беше единствената жена и имаше склонност да се престарава, когато не й позволяваха да прави опасни неща, които по мое мнение не бяха нейна работа. Разбира се, аз не бях най-обективният съдия.
— За мен е идеално, ако се занимаваш само с роботите. Нещо мирише прекрасно. Какво сготви на уморената си стара леля?
— Спанак в сос от чесън и зехтин, и филе, което ей сега ще сложа на скарата. Днес е единственият ден в седмицата, когато ям месо, но ако не е твоят, нямаш късмет. Дори се изръсих за бутилка хубаво вино.
— Откога агентите на ФБР могат да си позволяват хубаво вино?
— Е, не ни плащат чак толкова малко. Пък и обичам да харча.
Но със сигурност не харчеше пари за дрехи. Когато и да я видех, беше облечена или в сиво-кафяв панталон и риза, или в анцуг. От време на време си слагаше джинси, фланелка и яке, и се шегуваше с предложенията ми да й подаря мои дрехи. Не искаше да носи деловите ми костюми и блузи с високи яки, пък и откровено казано, аз бях по-пълна от нея и едва ли щяха да подхождат на атлетичната й фигура. Вероятно нищо от моя гардероб нямаше да й отива.