Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Дишай през устата — каза Ру.
Герта коленичи до Ерик и каза:
— Дай да го погледна. — И посочи кървящото му рамо.
Ерик смъкна наметката си и сложените върху раната парцали. Платът беше залепнал за раната там, където кръвта бе засъхнала, и той мъчително изохка. Герта попипа раната с мръсния си пръст и каза:
— Рана от сабя. Виждала съм стотици такива. Възпалена е. Пипнала го е и горещата треска. Ще те убие, момче, ако не я почистим. Ти куражлия ли си? — попита тя Ру.
Той кимна, преглътна и каза:
— Щом още не съм се отказал. Какво ли не съм виждал аз.
— Ха! — почти изкудкудяка тя. — Ще видиш повече, отколкото ти е свикнало окото, Ру Ейвъри. — После се изправи и каза: — Трябва да взема нещо. Ще се върна ей сегичка.
Ру полегна, доволен от възможността да отдъхне въпреки смрадта в хижата. Огледа се; достатъчно пукнатини в стената позволяваха на светлината да прониква вътре и той забеляза нещо, което приличаше на голяма глинена бутилка с дълго гърло и тапа. Полюшна я и чу обещаващо плискане на течност. Махна тапата и помириса, но не усети никакъв дъх. Сръбна и бе възнаграден с глътка прясна вода. Надигна яко бутилката, утоли жаждата си и внезапно се сети, че е забравил болния си приятел.
Допря гърлото на бутилката до устните на Ерик, който отпи няколко глътки и отново се отпусна върху купчината парцали. Една муха започна да бръмчи около главата на Ру и той разсеяно замахна да я прогони.
Ерик потъна в неспокоен, тежък сън; огромната умора беше надвила страха му. Дишането му беше тежко, потта продължаваше да избива на челото му.
Ру се чудеше дали могат да се доверят на тази странна старица, но същевременно знаеше, че по-нататъшното бягство е безнадеждно. После изведнъж отблизо долетя лай на кучета и писъкът на Герта раздра въздуха.
Ерик се стресна и се събуди.
— Какво… — започна той, но Ру го стисна за ръката.
Кучетата лаеха съвсем близо и Герта крещеше:
— Чиба! Махайте се!
После приближиха конници и момчетата чуха Герта да вика:
— Махнете тия нещастни помияри оттука! Ще изпохапят старата Герта!
— Виждала ли си двама младежи, единият едър и рус, другият нисък и мургав?
— И ако съм, какво те засяга?
— Търсят ги за убийство.
— Убийство, така ли? — Последва дълга пауза, подсилвана от скимтенето на кучетата, които душеха наоколо. — И каква е наградата?
Ерик почувства как ръката на приятеля му стисна неговата.
— Баронът предлага сто златни лири — отговори войникът.
— Бая пара е това — каза Герта. — Е, не съм ги виждала, но ако ги мерна, искам златото.
— Провери вътре, в колибата — нареди началникът.
— Защо пък! — протестира Герта.
— Стой настрана, старо.
Ерик се мушна най-навътре, толкова плътно, като че ли искаше да се промъкне през мръсната стена, а Ру зави главата си с парцаливото одеяло.
Някой дръпна кожената завеса. След сумрака вътре светлината бе почти ослепителна.
— Каква смрад! — възкликна войникът и отстъпи назад.
— Продължавай — нареди командирът на групата.
Войникът отново мушна глава вътре и примигна в тъмното, после погледна право към Ерик и Ру. Завъртя глава в едната, после в другата посока и най-после се измъкна навън.
— Вътре няма нищо освен мръсни парцали и няколко гърнета, капитане.
Ру и Ерик учудено се спогледаха. Каква беше тази магия?
— А защо кучетата ни доведоха тук? — попита капитанът.
Друг човек, сигурно кучкарят, каза:
— Може да са загубили следата. Въглищата сигурно са ги объркали.
— Тогава ги отведи на последното място, където я хванаха ясно, и започваме отново. Барон Манфред ще ни откъсне главите, ако убийците избягат.
Кучетата започнаха да лаят, а кучкарят наду свирката си, заповядвайки им да го последват. Конете се отдалечаваха и Ру си пое дъх — беше стискал зъби през цялото време, докато войникът беше надничал в хижата.
— Как стана това? — попита Ру.
— Не знам — отвърна Ерик. — Може би просто не ни забеляза в тъмното.
— Не, той беше омагьосан. Тази Герта е някаква магьосница.
— Капитанът каза „барон Манфред“ — подхвърли Ерик. — Значи баща ми е мъртъв.
Ру не знаеше какво да каже. Погледна приятеля си; в мрачината Ерик се отпусна назад и затвори очи.
След няколко минути кожената завеса се дръпна. Вместо Герта обаче пред тях се появи млада жена, достатъчно висока, за да трябва да се наведе при влизане. Косата й беше катраненочерна.
— Какво… — започна Ру.
— Не казвай нищо — каза му тя, после се обърна към Ерик. — Дай да видим сега раната.
Нещо в поведението й обезпокои Ру. Облеклото й не подлежеше на описание, поне това, което можеше да види от него: семпла рокля от някакъв преливащ се цвят, може би сив, може би зелен или син — беше трудно да се каже в мрака на хижата. Чертите й едва се виждаха, защото тя бе спуснала кожата на входа. Имаше високо чело и царствен нос; фини черти, които биха изглеждали красиви, ако не бяха напрегнати в пълно съсредоточаване.