Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Ще намесите гилдията, така ли? — попита Манфред.
— Сигурно — отвърна Натан. Ерик почувства, че очите му се насълзяват. Натан бе разбрал защо се бе случило това. — Предлагам младият господар да се върне при баща си. Трябва да му бъде занесена тази скръбна вест, и то от човек, когото той обича. — И за да приключи с въпроса, каза: — И това би трябвало да сте вие, млади господине.
Розалин помръдна и изстена и Натан пое командването.
— Майстор Грейлок, бихте ли наредили на две от вашите момчета да я занесат в хана?
Грейлок даде нареждането си и започна да издава команди за търсенето на Ерик и Ру.
Те останаха скрити на дървото, докато войниците се пръснаха във всички посоки, и не проговориха, докато всичко не затихна.
После бавно се спуснаха на земята и се приведоха, като се оглеждаха за движение или звук, подсказващ, че са разкрити. Най-после Ру каза:
— За кратко щастието бе на наша страна.
— Защо?
— Не мислят, че сме зад тях. Докато разширяват кръга на търсенето, ще можем да открием по-подходящи места за измъкване. Всеки местен фермер би се сетил за стария западен друм, но Грейлок вероятно никога не е чувал за него; всичките му пътешествия на запад са били по Кралския път. За известно време трябва да се безпокоим от войниците пред нас, а не зад нас.
— Мисля, че би трябвало да се предадем — каза Ерик.
— Ти може да разчиташ, че Натан ще те подкрепи чрез гилдията — рече Ру, — но аз нямам такава защита. Манфред ще ме обеси преди залез-слънце в деня, когато ме открият. А мисля, че няма и да се тревожи много за закона, защото разбира, че сега заплашваш не наследеното право на Стефан, а неговото.
Ерик почувства как коремът му се свива. Ру прошепна:
— Ти го направи следващия барон, но мисля, че няма да иска да те види близо до себе си, за да ти благодари, Ерик. Ние сме мъртви, ако не отпрашим право към Островите на залеза.
Ерик кимна. Главата му все още бе замаяна и болката го мъчеше, но той се изправи на отслабналите си крака и без дума повече последва Ру в тъмнината.
4.
Бегълци
Ерик падна.
Ру се обърна и помогна на приятеля си да се изправи. В далечината се дочуваше лай на кучета, придружен от тропот на коне.
Младежите бяха тичали непрекъснато, откакто предната нощ бяха напуснали градината, като си бяха позволявали по няколко минути почивка. Раната на Ерик не преставаше да кърви, макар и слабо. Но продължаваше да тупа и да пари и той се усещаше все по-слаб от часа, когато започнаха да се спускат по ниските планини на Даркмоор.
Западната област на провинцията и северното направление на Кралския път все още бяха слабо населени. Скалистата почва не привличаше с нищо селските стопани и макар значителна част от земята да беше очистена от дървета, си оставаше неизорана. Дебели дървени трупи сочеха пътя към море от пънове, замествани само от внезапно изскочили каменни ридове. Областта беше пълна с долове, пропасти, задънени каньони и ниски равни ливади. Въпреки че бяха тичали по течението на няколко потока, лаят на кучетата с часове се носеше от вятъра. Сега, когато Ерик отслабна напълно, звукът приближи съвсем.
— Къде се намираме? — попита Ерик. Утринното слънце вече се издигаше над върховете зад тях.
— Не съм много сигурен — каза Ру. — Когато отбихме от стария път, май малко заобиколихме. Но слънцето ни е откъм гърба, така че очевидно вървим на запад.
Ерик се огледа. От челото му струеше пот. Той я обърса и каза:
— Да, по-добре да продължим.
Но след три или четири колебливи стъпки пак падна. Ру се помъчи да вдигне приятеля си.
— Защо си толкова дяволски едър?
— Продължавай без мен — каза Ерик като се мъчеше да си поеме дъх.
Ру настръхна, обзе го паника. Кой знае как, намери сили и успя да изправи Ерик.
— И да трябва да обяснявам на майка ти как съм те зарязал? Хич и не помисляй.
Мълчаливо се молеше Ерик да може да продължи да ходи достатъчно дълго, за да намерят убежище и да избягат от преследващите ги кучета. Беше направо ужасен. Известен като един от най-сърцатите младежи в Рейвънсбърг, Ерик беше почти толкова пословичен с издръжливостта си, колкото и със силата си. Способността му да се труди от зори до мрак още от десетгодишен, да върти тежкия чук и да издържа тежестта на спънатите коне, облегнати на него, докато ги подковаваха — всичко това носеше на Ерик едва ли не слава на свръхчовек сред градските жители. Слабостта му беше така необичайна за Ру, както и за самия Ерик. Ру се плашеше от това повече, отколкото от всички други трудности, които предстояха. Докато младият ковач беше до него, той вярваше, че има изгледи да успеят да останат живи. Без приятеля си беше безпомощен.