Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
В тъмното можеше да види как Ру се бори със Стефан на земята. По-дребното момче беше изненадало сина на барона, но това предимство бе отминало — Стефан вече го беше затиснал. Само това, че сабята му беше предназначена за бой на разстояние, спаси живота на Ру. Ако Стефан имаше кама, момчето сигурно вече щеше да е мъртво.
Ерик превъзмогна страшната болка в лявото си рамо и с една-единствена стъпка застана зад Стефан. Наведе се, грабна го през кръста и го стисна в меча прегръдка. От гърлото му излезе първобитен рев. Въздухът изскочи от гърдите на Стефан, сабята се изплъзна от ръката му и той пусна Ру. Ерик го надигна във въздуха, Стефан можеше единствено да рита безпомощно.
Ерик, обзет от духа на отмъщението, се опитваше да задуши живота в гърдите на противника си. Не можеше да откъсне очи от Розалин, която лежеше като няма картина, свидетелство за жестокостта на Стефан. Беше я виждал гола като дете, защото се бяха къпали заедно, но не и откакто беше пораснала. Видът на гърдите й, кръвта, капеща помежду им, беше нещо потресаващо за него. Любим, съпруг и дете би трябвало да докосват тази плът с безкрайна любов и нежност. Неговата Розалин заслужаваше нещо по-добро от грубото отношение на един преситен и жесток благородник.
Ру скочи, ножът му блесна изпод ризата. Убийствен блясък се появи в очите му, докато пристъпваше напред. Стефан се съпротивляваше с истерична сила и Ерик чувстваше, че хватката му отслабва. Докато Ру ги приближаваше, Ерик чу далечен глас да вика: „Убий го!“ и докато дребният младеж замахваше с ножа, разбра, че това е неговият собствен глас, заповядващ смъртта на наследника на барона.
Стефан замря и се отпусна, после главата му клюмна безжизнено, дори когато Ру измъкваше ножа си, той не помръдна. Ерик почувства как кожата му настръхва, като че ли държеше в ръце нещо мръсно, и го пусна. Стефан тежко тупна на земята.
Ру стоеше над него с кървавия нож в ръка и Ерик видя яростта, която искреше в очите на приятеля му.
— Ру? — каза той.
Приятелят му премига и погледна ножа си, после погледна Стефан. Обърса острието в ризата на убития и хвърли ножа настрани. Объркване и гняв все още замъгляваха съзнанието му и той търсеше някакъв друг обект, за да излее мъстта си, и затова изрита тялото на Стефан. Носът на обувката му удари ребра и ги счупи. С последен жест на задоволство той се изплю върху трупа.
Внезапно гневът напусна Ерик.
— Ру? — повтори той и приятелят му се обърна към него.
Лицето на Ерик изразяваше притеснение, а това на Ру — маска на объркан гняв; за трети път ковачът трябваше да викне името на приятеля си. Най-сетне той отвърна с глас, дрезгав от вълнение и страх.
— Какво?
— Какво направихме?
Ру го погледна за момент неразбиращо, после пак погледна трупа и изведнъж разбра какво всъщност е станало.
— О, богове! Ще ни обесят.
Ерик погледна Розалин и забрави за собствената си съдба. Върна се при дървото и коленичи до нея. Беше жива, но дишането й беше слабо и пресекливо. Той стоеше безпомощно и не знаеше какво да направи — да я покрие ли, или да се помъчи да спре кръвотечението от носа й. После тя леко изхлипа.
Ру се появи с модното наметало на Стефан и я зави.
— Тя е в опасност — каза Ерик.
— И ние — отвърна Ру. — Ако останем тук, ще ни арестуват и ще ни обесят, Ерик.
Ерик като че ли се канеше да вдигне Розалин на ръце, но приятелят му изсъска:
— Трябва да се махаме веднага!
— Какво искаш да кажеш? — попита Ерик.
— Убихме сина на барона, идиот такъв — рече другият младеж.
— Но той нападна Розалин!
— Това не ни даваше право да го убием, Ерик. Би ли отишъл в съда, за да се закълнеш, че това е станало само заради Розалин? Ако беше всеки друг, а не природеният ти брат… — Той остави мисълта си недовършена.
— Не можем да я оставим тук — каза Ерик.
Гласове на викащи мъже отекнаха в нощта.
— След малко ще я намерят. След няколко минути тази градина ще бъде пълна с войниците на барона.
И наистина далечните гласове на мъжете се приближаваха към градината.
— Не трябваше да го убиваме, Ерик. — Ру беше готов да побегне незабавно. — Ако ни изправят в съда и ни накарат да даваме показания, няма да можем да се закълнем, че е трябвало да го убием. — Ру стисна рамото на приятеля си, като че ли искаше да го повлече извън градината. — Исках го мъртъв, Ерик. Ти също. Ние го убихме.
Ерик откри, че е почти невъзможно да мисли ясно. Знаеше, че е изпитал желание за убийство, докато се беше борил със Стефан, но сега това беше откъслечен спомен и събитията се смесваха.