Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Нападателите от север — дори и невежите селяци можеха да разпознаят джадитските конници — връхлетяха Орвила в мига, в който синята луна се вдигаше, за да се присъедини към бялата си посестрима в лятното небе. Беше прекалено точно изчислено, за да е случайно, макар че по-късно никой не би могъл да каже каква е била целта. Може би просто случайност. Ала нямаше нищо странно и случайно в начина, по който конниците — не по-малко от петдесет души — връхлетяха дървената ограда, обкръжаваща къщите и хамбарите. В Орвила живееха двайсетина семейства. Имаха няколко стари меча и още толкова ръждясали копия. Няколко мулета, един вол, три коня. Арам ибн Дунаш, чиято къща беше до мелницата на реката, имаше един останал от баща му лък.
Той умря пръв, докато се опитваше с треперещи ръце да пусне стрела срещу връхлетелия го конник. Копието на нападателя прониза гърдите му и го прикова към стената на къщата му. Отвътре изпищя жена му. Конникът скочи от седлото и се упъти към малката къщурка. Докато влизаше приведен през ниската врата, той вече разкопчаваше пояса си.
Няколко къщи и общият сеновал горяха. Сеното беше добре изсъхнало по време на горещините и пламъците с рев обгърнаха паянтовата постройка. Огънят сигурно се виждаше чак от Фезана.
Зири ибн Арам, който през лятото обичаше да спи на покрива на сеновала, скочи долу тъкмо навреме. Сеното се пазеше на другия край на селото, далеч от мелницата и реката. Това му спести гледката на умиращия му баща. Той не видя и конника, запътил се към къщата, в която бяха бременната му майка и сестрите му. Зири беше четиринайсетгодишен. Щеше да се опита да убие нападателя с голи ръце. И разбира се, щеше да умре. Сега той скочи тромаво на земята право в краката на един хилещ се джадит, който с плоската страна на меча си поваляше всички оцелели след първата атака. Те не бяха много. Зири го разбра бързо, докато отчаяно търсеше с поглед семейството си сред пушеците. Всичко на всичко двайсетина души — няма и половината от жителите. Все още беше трудно да се каже сред бушуващите пламъци. Орвила се беше превърнала в огнен ад.
Нападателите бяха разочаровани. Предварително знаеха, че няма нито един човек, за когото биха могли да получат откуп, дори и селски ваджия, на чийто гръб да припечелят нещо. Но и тръпката от кратката битка не си струваше труда. Селяните със своите жалки оръжия и липсата на бойни умения не бяха никакъв противник. Разбира се, имаше жени, но струваше ли си да се язди толкова далеч в този пек само за това? Едва когато един от мъжете предложи да разпънат оцелелите мъже — жените бяха отмъкнати в северния край на селото, — в редиците им настъпи оживление. Какво пък, това беше Ал-Расан. Полуголите селяци, скупчени като стадо, бяха неверници. Това нападение можеше дори да мине за нещо като богоугодно дело, вдъхновено от религиозно усърдие.
— Прав е! — извика един от мъжете. — Да разпънем копелетата на гредите на собствените им съборетини, а после и жените им — както ние си знаем!
Думите му бяха посрещнати с гръмогласен смях.
Бързо и ловко мъжете започнаха да измъкват от хаоса оцелели греди и да ги забиват здраво в земята. Беше се появила някаква надежда да се поразвлекат. Имаха достатъчно гвоздеи. Бяха ги взели за подковаване на конете, но и за приковаването на хора също щяха да свършат работа.
Тъкмо бяха избрали първия селянин — вцепенено от ужас момче, което без съмнение щеше един ден да порасне и да избива невинни мъже и жени отвъд таграта — когато някой изкрещя безнадеждно закъсняло предупреждение.
Връхлетя ги вихър от ездачи, които се промушваха между пламъците, носеха мечове и ги използваха. Повечето от нападателите бяха слезли от седлата, някои бяха оставили оръжието си на земята, за да забият гредите, към които трябваше да бъдат приковани ашаритите. Бяха лесна плячка. Толкова лесна, колкото за тях селяните.
Ала нападателите бяха хора от сой, а не някакви въшливи пройдохи. Те знаеха как стават тези неща дори в Ал-Расан. Селяните бяха едно — независимо от коя страна на ничията земя се намираха. — а хората с имот и положение бяха нещо съвсем друго. И сега в Орвила джадитите вдигаха ръце и с все сила крещяха: — Откуп! Откуп!
Пометените от първата вълна на чуждото нападение сигурно така и не повярваха докрай в случващото се, преди да умрат. Такива неща не ставаха. А ако все пак бяха разбрали кой ги е пратил на оня свят, изумлението им вероятно беше двойно по-голямо, но кой можеше да каже — мъртвите не са склонни да споделят.