Сянката на койота
- Автор: Уэмбо Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на койота». Краткое содержание книги:
След няколко минути икономът пристигна, като шляпаше с боси крака по пода, облечен в зелено като мента копринено кимоно с огромни ръкави и летящ жерав, избродиран на гърба. Беше на около шестдесет години и ягодоворозовата му перука беше килната на една страна.
— Господи, как ме изплашихте! — възкликна той и протегна ръка на Сидни Блекпул. Ръкува се с двамата детективи и се усмихна. — Божичко! Когато дръпнахте завесата, помислих, че ще видя Антъни Пъркинс. Толкова се разочаровах! Желаете ли кафе или нещо друго за пиене?
— Не, благодаря господин Пенроуд — отговори Сидни. — Съжалявам, че се запознахме по този начин.
— Няма нищо. И моля ви, наричайте ме Харлан. Всички ми викат така. Знам, че ченгетата са подозрителни. Извинете, исках да кажа полицаите.
— Нямаме нищо против да ни наричате ченгета — каза Сидни.
— Наистина ли? Ами, заповядайте, седнете, за бога. Сигурно изглеждам ужасно. — Харлан Пенроуд докосна перуката си и разбра, че наистина е така, после се опита да я нагласи както трябва. — Режех си ноктите на краката, когато дръпнахте завесата. А кръвта… Четях „Лос Анджелис Таймс“ и режех праскова. Ядосах се на онази съдийка Роуз Бърд и на съдебните й заседатели. Ние гласуваме за смъртното наказание, а те продължават да пазят живота на разни убийци. Така се вбесих, че се поразях.
— Отбихме се да разгледаме къщата и да ви зададем няколко въпроса.
Сидни погледна Ото, който прочете мислите му: ако изобщо можем да измислим какъв въпрос да зададем за убийство отпреди седемнадесет месеца.
— Нямаше да се налага да търпим Роуз Бърд, ако онзи така наречен губернатор Джери Браун не я беше назначил — продължи Харлан Пенроуд. — Видяхте ли портрета му, който са окачили в общината? Искам да кажа, дали художникът изобщо е доловил онази потисната саможивост и параноя у него? В някой друг живот Джери Браун трябва да е бил Емили Дикинсън. Искам да се отървем от Роуз Бърд и от останалите членове на Върховния съд. Разсъждавам като ченге. Аз съм за смъртното наказание!
— Много съжаляваме, че ви безпокоим, но…
— О, съвсем не ме безпокоите. Знаете ли колко самотен се чувства човек тук? Госпожа и господин Уотсън не идват, откакто Джак почина. Ако не изпращаха приятели да използват къщата през почивните дни, нямаше да виждам жива душа. Знаете ли какво е да живееш сам в такава къща?
— Разрешават ли ви да каните приятели? — попита Ото, докато се възхищаваше на музейните експонати, които Сидни Блекпул ненавиждаше.
— О, да! Много е приятно да се работи за хора като госпожа и господин Уотсън. Пък и, разбира се, тук си имам достатъчно грижи. А вече не съм млад. Работата е хубава, повярвайте! Не се оплаквам. Само ми липсват хора, за които да се грижа и да готвя. Хей, господин Уотсън се обади и ми каза, че двама господа може да дойдат тук за една седмица. Искате ли да ви приготвя обяд?
— Не, благодаря — отговори Сидни Блекпул. — Имаме хотел и…
— О, няма да ме притесните! Обичам да готвя. Ходил съм на курсове. Какво бихте желали? Можеше да поканите и съпругите си. С вас ли са?
— Не сме женени — рече Ото. — И двамата сме разведени.
— Сериозно? — извика Харлан Пенроуд. — О, трябва да останете за обяд!
— Ами, може би някой друг ден през седмицата — деликатно отклони поканата Сидни. — А сега, да поговорим за убийството.
— Ще го разкриете ли? Искам да кажа, имате ли нови улики?
— Не съвсем — отговори Ото. — Преглеждаме старите. Само дето всъщност няма улики.
— Знам. — Харлан Пенроуд кимна, скромно придърпвайки кимоното около кокалестите си колене. — Чудех се защо ще идват детективи чак от Холивуд. Знам, че там имате много работа.
— Да, затънали сме до шия в работа — кимна Ото. — Правим един вид услуга на господин Уотсън.
— Джак беше много красиво момче. Толкова чувствителен, интелигентен… мил. Беше в онази възраст, когато другите хлапета остроумничат и знаят всичко. Но Джак не беше такъв. Беше изключително мил.
— Към вас? — попита Ото.
— Да. Тук се чувстваше добре. Харесваше хората и се безпокоеше за тях. Мисля, че ме обичаше. Като член на семейството, не само като служител.
— В полицейския доклад пише, че сте отсъствали от града в нощта, когато е бил убит.
— Да. Бях в Лос Анджелис. Намразих се, че не бях тук. Нямате представа колко пъти съм мислил за това.