Сянката на койота
- Автор: Уэмбо Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на койота». Краткое содержание книги:
— Вероятно ще задействам някоя аларма.
Ото отпусна тежестта си върху портата и блъсна резето, което изскърца и поддаде. Двамата влязоха и портата отново се затвори.
— Поправката сигурно ще струва десетте хиляди, които той ни даде — отбеляза Ото.
— Не можем да губим много време. Трябва да играем голф.
Детективите тръгнаха по алеята за коли отстрани на къщата и Ото извика:
— Има ли някой тук?
Но от горичката не се чу никакъв звук, освен суматохата, настанала сред птиците по дърветата.
Сидни надникна в гаража и видя мерцедеса на Уотсън. Ото натисна звънеца на предната врата. Отвътре се чуваше музика.
— Хайде да обиколим басейна — предложи той. — Може би се пече на слънце и е заспал.
Басейнът беше с внушителни размери. Имаше отделен минерален басейн, достатъчно голям, за да побере оргията, в която Ото мечтаеше да се включи до края на тази седмица.
— Какво ще кажеш, Сидни? Цялото това уединение. Обзалагам се, че вдигат страхотни купони.
— Какво е това, по дяволите?
До шезлонга в сянката на покрива над вътрешния двор някой бе разлял чаша кафе. Сидни докосна течността. Беше хладна. По камъните съгледа петна от кръв. Изглеждаха пресни.
— Хайде да влезем в къщата — предложи той.
Не беше трудно. Френските прозорци, гледащи към вътрешния двор, не бяха затворени и детективите влязоха безпрепятствено. Спогледаха се, когато осъзнаха, че всъщност са се подготвили за почивка и игра на голф, а не за разследване на убийство. Не бяха въоръжени.
— Има ли някой тук? — извика Ото.
Домът носеше почерка на госпожа Уотсън. Същата зашеметяваща дизайнерска смесица, която Сидни Блекпул бе видял в кабинета на Виктор Уотсън: гръцки урни, останки от антични римски барелефи, предмети на изкуството от преди идването на Колумб, английски пейзажи от осемнадесети век и три „кътчета за разговори“ с масивни канапета и кресла, които би трябвало да казват: „В тази къща сме артистично небрежни, както е прието в тази пустош“, но на Сидни Блекпул говореха: „Парите компенсират липсата на вкус“.
Музиката от радиото се разнасяше не от голямата спалня долу, до салона за развлечения, а от другата страна на къщата, от кухнята. Ото взе една тънкошиеста ваза, вдигна я като бейзболна бухалка, после сви рамене и я остави.
Двамата бяха малко напрегнати, докато се промъкваха към огромната кухня с газови печки и фурни, хладилници и камери за дълбоко замразяване — всички от неръждаема стомана, които биха задоволили нуждите на всеки ресторант в Палм Спрингс. В средата имаше стара дъска за рязане на месо. Върху нея лежеше тридесет и пет сантиметров касапски нож, оплескан с кръв.
Ото Стрингър съжали, че не е задържал вазата и се огледа за истинска бухалка. Двамата бавно вървяха по посока на музиката. Радиото беше включено на една от станциите в Палм Спрингс, която подобно на останалите, отказваше да марширува напред във времето и бе останала в епохата на Дуайт Айзенхауер.
Песента беше „Колелото на съдбата“ на Кей Стар. Чу се шум от течащ душ. Сетне Ози Нелсън запя „Стига да си здрава“.
Ото се опита да наруши тегнещото във въздуха напрежение, като прошепна:
— Не знаех, че пее.
— Кой?
— Ози Нелсън. Мислех, че участва само в телевизионни предавания.
Сидни Блекпул протегна крак и ритна вратата на спалнята. Музиката и звукът на течаща вода се усилиха. Двамата се промъкнаха на пръсти към банята. Завесата пред душа беше дръпната, но никой не стоеше зад нея. После видяха очертанията на човешка фигура, приведена във ваната.
Сидни се хвърли напред и рязко дръпна завесата.
Един плешив човек извика, изпусна нокторезачката и скочи. Имаше ръст на жокей. Инстинктът му за съхранение не го накара да протегне напред ръце, за да се защити, а закри гениталиите си.
— Кои сте вие? — изкрещя той.
— Сержант Блекпул и детектив Стрингър — отговори Сидни. — Казаха, че ще ни очаквате. Във вътрешния двор има кръв. И касапски нож. Помислихме, че…
— О, боже! — изплака дребният човечец и се уви със завесата на душа.
— Ще ви оставим да се облечете — каза Сидни и двамата детективи се оттеглиха в хола.
— Горкият — рече Ото. — Щеше да си глътне езика.
— Това ще го накара да бъде по-бдителен.
Сидни Блекпул се запита дали добре зареденият бар в хола съдържа „Джони Уокър“ с черен етикет. Сетне погледна часовника си и видя, че още няма десет сутринта. Помисли си, че импулсът да пие уиски толкова рано е много тревожен, независимо че беше в отпуск.