Сянката на койота
- Автор: Уэмбо Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на койота». Краткое содержание книги:
Папката с менюто тежеше толкова, че трябваше да я държиш с две ръце. Всъщност, Ото Стрингър се скри зад нея и каза:
— Сидни, мога да занеса това нещо утре край басейна, да го подпра с два пръта и да си направя колиба, която да приюти мен, количката за голф и Лиз Тейлър.
— Мечтай си!
— Радвам се, че са го превели на английски — изломоти Ото. — Не обичам ресторанти, където всичко е написано на френски или на италиански.
— Колко пъти си ходил в ресторанти, където менюто е на някакъв друг език, освен на английски, испански или китайски? — попита Сидни Блекпул, който се опитваше да реши дали да си поръча неща, които не може да произнесе, или да се придържа към традиционната за ченгетата храна — пържола или ребърца.
— Аз съм светски човек, Сидни! Носи виното, гарсон!
В същия миг сервитьорът се приближи към тях и попита:
— Решихте ли вече какво ще поръчате, господа?
— За мен мексиканска храна — каза Ото. — Обикновено ям мексикански манджи.
Той не се задоволи само с това, а си поръча дълъг списък от непознати и обилно подправени континентални ястия. Започна с шампанско, охлюви и червен хайвер. Продължи с телешко с винен крем сос, в който можеш да изгубиш вилицата си, юфка със сос и масло „Алфредо“, и завърши с четвърт марципан и палачинка фламбе, защото искаше нещо, което да запалят.
Сидни Блекпул, който осъзна, че е надхвърлил лимита си от „Джони Уокър“ с черен етикет, си поръча само чаша шампанско, телешко в пикантен сос с лимон и салата от марули. Не яде десерт.
Ото бе стигнал до половината палачинка, когато каза:
— Сидни, трябва да се отпуснеш и да се оставиш на течението. — Сетне се разхълца. — По дяволите!
— Да ти поръчам горчива бира с лимон — предложи Сидни. — На мен ми помага в такива случаи.
— Това хълцане е странно. — Горната устна на Ото се обля в капчици пот. — Мисля, че трябва да отида до тоалетната и да…
Едва стигна дотам. Повръща в продължение на десет минути. Когато се върна, беше блед и трепереше.
— Изглеждаш зле — отбеляза партньорът му.
— Току-що се простих с екзотични зеленчуци на стойност стотина долара — изпъшка Ото.
— Е, днес ти е за пръв път. Утре ще се справиш по-добре. Стомахът ти не е свикнал с такива неща.
— Ох, колко ми е лошо! И пак съм гладен!
— Да вървим да спим.
— Но аз исках да видя нощния живот.
— По-добре да си починем. Утре ще си поръчаш закуска в леглото. Ще бъдеш нов човек.
— Утре ще ям само мексиканска храна.
— Първата ми работа ще бъде да поръчам да ти донесат в стаята голяма купа с мексиканско ядене — обеща Сидни.
Потоп. В пустинята никога не се бе изливало толкова много вода. Сидни Блекпул наблюдаваше как ужасяващият порой се надига като приливна вълна на самия хребет на планината Сан Хасинто и после се спуска като водопад към хотела. Мъже и жени пищяха. Беше страшно и въпреки че собственият му живот беше в опасност, Сидни трябваше да се изправи и да посрещне стената от вода, защото само той виждаше какво плава на гребена. Ковчег. Обкован в олово ковчег, който се носеше като сърф от фибростъкло. Сидни плачеше заедно с другите обречени гости на хотела, но не за своята неизбежна смърт. Ридаеше, защото знаеше, че в ковчега се намира полуудавеното тяло на Томи. Облечено в синьо-черния си гумен костюм, момчето се беше вкопчило в ковчега, който изведнъж започна да се премята надолу към долината Коачела.
— Томмми! — изхлипа Сидни и в следващия миг се събуди.
Зазоряваше се. Не се беше събудил в ужасния пиянски час, както заслужаваше, след като бе изпил толкова много „Джони Уокър“ с черен етикет. Леглото беше влажно, както ставаше винаги след повтарящия се кошмар за Томи.
В съня синът му често се вкопчваше в ковчег или понякога в сърфа, чийто ремък за крака беше скъсан от огромната вълна, която удави Томи в Санта Моника.
Друг път Сидни сънуваше, че Томи е потопен във вода, както лежи в ковчега в студената земя. Това се случваше по време на пороен дъжд. Сидни бе намразил поройните дъждове и започна да съжалява, че не беше кремирал Томи. Бившата му съпруга предложи кремиране, но отстъпи, когато той настоя за традиционно погребение. Подобно на мнозина обезверени католици, Сидни не можеше да се отърси напълно от догмите, внушени му в началното училище. Макар че съвременната църква вече не държеше на тайнството, ритуала и погребението в земята. Мъртвият с непокътнати кости, очакващ Спасителя. Така и не разбра защо изискваха това, но погреба Томи в земята. И сега съжаляваше, че го е направил, всеки път, щом завалеше. В дните, когато обезумяваше, Сидни четеше прогнозата за времето дори преди заглавията на статиите във вестника.