Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Момчето продължи да се взира в пода.
— Учителю, моля те — прошепна то. — Не разбирам.
— Не ни е дадено да разбираме, Мехмет — каза мъжът и повдигна брадичката на момчето, за да го погледне в очите. Никой не поставя под въпрос решенията на Всемогъщия. Просто изпълнява повелите му. Без въпроси. Без колебание.
— Да, учителю — прошепна смутено момчето.
— Той ни е поставил велика задача. Изпитание. Ако успеем, наградата ще е неизмерима. Ако се провалим…
— Какво учителю? Какво ще стане, ако се провалим? — Момчето изглеждаше ужасено.
Мъжът го погали по главата.
— Няма да се провалим. — Усмихна се. — Пътят може да е труден, но ние ще стигнем до неговия край. Не съм ли ти казвал? Ние сме Богоизбрани.
Момчето се усмихна и прегърна мъжа през кръста. Мъжът го отмести от себе си.
— Имаме работа. Обади се на доктор Дравич. Кажи му, че трябва да намери липсващото парче. Разбра ли? Трябва да намери липсващото парче.
— Трябва да намери липсващото парче — повтори момчето.
— Междувременно всичко продължава по плана. Нищо не се променя. Ще запомниш ли?
— Да, учителю.
— Удряме лагера в един часа.
Момчето излезе от палатката и побягна. Саиф ал-Таар го проследи с поглед.
Бяха го намерили преди няколко години, сираче, което ровеше като животно в уличните отпадъци на Кайро. Неграмотно, диво без родители. Бяха го изкъпали и нахранили и с времето се беше превърнало в един от тях, беше приело белега на челото и беше дало обет да носи само черно, цвета на силата и предаността.
Беше добро момче — простовато, невинно, вярно. Имаше и други като него, стотици, хиляди. Докато богаташите тъпчеха търбусите си и почитаха лъжовни богове, децата като Мехмет гладуваха. Светът беше болен. Затънал в неведение. Превзет от куфр. Но той се бореше, за да се възцари правда. Да издигне потисканите. Да отблъсне неверниците. Да възстанови правдата на вярващите.
И сега, изведнъж, като по чудо му бе дадена възможност най-после да съзре начин да осъществи задачата си. Но само го съзря, нищо повече. Господ дава и господ взима. Безсилието го измъчваше. И въпреки това той виждаше целта. Господ не върши нищо без цел. А това? Да изпита своя слуга, разбира се. Да провери решимостта му. Лесният живот е майка на повърхностната вяра. В бедите човек разкрива истинската дълбочина на вярата си. Аллах проверяваше неговата преданост. И той нямаше да го разочарова. Парчето щеше да се намери. Колкото и човешки животи да струваше това. Той, слугата, нямаше да предаде господаря си. И господарят му, сигурен беше, нямаше да го предаде, дотогава, докато му е верен. Дотогава, докато не се поддаде на слабостта. Той погледа още малко момчето, върна се в палатката, падна на колене, сведе лице към земята и поднови молитвите си.
13
Кайро
Тара отвори писмото веднага щом се прибра в хотела. Знаеше, че не бива да го прави, че трябва просто да го изхвърли, но не можа да се сдържи. След цели шест години една част от нея все още не искаше да се примири със загубата.
— Проклет да си — измърмори и скъса плика. — Проклет да си, задето си се върнал. Проклет да си!
„Здравей, Майкъл.
В града съм за една седмица. Ти върна ли се от Сахара? Ако си се върнал, ще се радвам да те черпя едно питие. Ще бъда в хотел «Салах ал-Дин» (753127), въпреки че повечето вечери можеш да ме намериш в чайната на ъгъла на «Ахмед Махер» и «Бурсаид». Мисля, че се казваше «Ахва Вадуд»
Надявам се сезонът да е минал успешно и се надявам да те видя.“
Даниел Л.
П.П. „Чу ли за Шенкер? Смята, че е намерил гробницата на Имхотеп! Да го духа.“
Тара не можа да сдържи усмивката си. Все същият Даниел. Преструва се на сериозен само за да разбие накрая атмосферата с някоя сочна ругатня. За пръв път от цяла вечност почувства стягане в гърлото и студена празнота в стомаха. Господи, толкова я беше наранил.
Препрочете писмото, смачка го на топка и го метна в другия край на стаята. Грабна една водка от минибара, излезе на балкона, но се прибра почти веднага, хвърли се на леглото и се втренчи в тавана. Изминаха пет минути, десет, двайсет. Тя стана, грабна чантата си и изхвърча от стаята.
— Чайната „Ахва Вадуд“ — каза на първото такси пред котела. — На ъгъла на „Ахмед Махер“ и…
— „Бурсаид“ — каза шофьорът и й отвори задната врата. — Знам я.
Тя се качи и таксито потегли.