Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Добро утро!
Той събираше от бюрото бележки с изписани с молив изчисления и ги напъха в джоба си.
— Трябва да отида до електроцентралата — каза той. — Току-що ми се обадиха, че имат проблеми с лъчевия екран. Самолетът ви май го е повредил. Ще се върна след половин час и ще приготвя закуската.
Нехайната простота на гласа му, начинът, по който приемаше присъствието й, и домашната рутина помежду им като даденост, която сякаш нямаше никакво значение за тях — всичко това й внуши чувство за невероятна значимост, както и за това, че и той го знае.
Тя отговори също толкова нехайно:
— Ако ми донесете бастуна, който оставих в колата, закуската ще е готова, като се върнете.
Той я погледна с леко учудване, очите му се преместиха от превързания й глезен към късите ръкави на блузата, които оставиха ръцете й голи и откриваха тежката превръзка на лакътя й. Но прозрачната блуза, отворената яка, косата, която падаше на раменете, толкова невинно голи под прозрачната тъкан, я правеха да изглежда като ученичка, а не като инвалид, а позата й караше превръзките да изглеждат неуместни.
Той се усмихна не точно на нея, а сякаш на някакъв внезапен спомен.
— Щом искате — каза той.
Беше странно да остане сама в неговата къща. Усещането бе емоция, която никога преди не беше изпитвала: почтително уважение, което я караше да усеща колебливи ръцете си, сякаш допирът до всеки предмет наоколо би бил твърде интимен. В същото време я обхвана безразсъдно чувство на лекота, на това, че си е у дома в тази къща, сякаш притежава нейния собственик.
Беше странно да изпитва такава чиста радост от простата задача да приготви една закуска. Сякаш движенията, с които пълнеше кафеварката, изстискваше портокали и режеше хляб, се извършваха заради самите тях, заради онова удоволствие, което човек очаква, но рядко намира в движенията на танца. С учудване осъзна, че не е изпитвала подобно удоволствие от работата си от дните, когато бе оператор на гара Рокдейл.
Тъкмо слагаше масата, когато видя един човек да бърза по пътеката към къщата — ловка, елегантна фигура, която скачаше по камъните с нехайна лекота, сякаш летеше. Той отвори рязко вратата с вик: „Здрасти, Джон!“, и спря на място, щом я видя. Носеше тъмносин пуловер и панталон, имаше златиста коса и толкова шокиращо съвършено красиво лице, че тя застина, вторачена в него. В погледа й нямаше възхищение, а само вцепенение и неверие. Той я погледна така, сякаш не беше очаквал да види жена в тази къща. Сетне тя видя как я разпознава и изражението му прераства в друг вид учудване — отчасти радост, отчасти триумф, изразен с усмивка.
— О, и вие се присъединихте към нас? — попита той.
— Не — сухо отговори тя. — Не съм. Аз съм стачкоизменник.
Той се засмя както възрастен се смее на дете, което използва сложни и непознати термини, които не разбира.
— Ако знаете какво казвате, знаете също и че не е възможно — каза той. — Не и тук.
— Строших вратата. Буквално.
Той погледна превръзките й, преосмисляйки въпроса си, а погледът му беше почти нахален с откритото си любопитство.
— Кога?
— Вчера.
— Как?
— Със самолет.
— Какво правехте със самолет в тази част от страната?
Той имаше прямите, властни маниери на аристократ или на уличен побойник — по-вероятно първото, а беше облечен като второто. Тя го погледна за миг, нарочно оставяйки го да чака.
— Опитах се да се приземя върху един праисторически мираж — отговори тя. — И го направих.
— Вие сте стачкоизменник — каза той и се разсмя, сякаш разбрал цялата значимост на проблема. — Къде е Джон?
— Господин Голт е в електроцентралата. Трябва да се върне всеки момент.
Той седна в едно кресло без да иска разрешение, все едно си беше у дома. Тя се върна мълчаливо към работата си. Той седеше и наблюдаваше движенията й с открита усмивка, сякаш гледката как подрежда прибори на кухненска маса беше някаква специална и парадоксална гледка.
— Какво каза Франсиско, когато ви видя тук? — попита той.
Тя се обърна към него рязко, но отговори спокойно:
— Него още го няма.
— Няма ли го? — сепна се той. — Сигурна ли сте?
— Така ми казаха.
Той запали цигара. Тя се питаше, докато го гледаше, каква ли професия си е избрал, обичал и напуснал, за да дойде в долината. Не можеше да отгатне, нищо не му прилягаше. Улови се, че изпитва абсурдното желание изобщо да няма професия, защото всяка работа изглеждаше твърде опасна за тази невероятна красота. Беше безстрастно чувство, не гледаше на него като на мъж, а като на одушевено произведение на изкуството, и за външния свят беше направо обида подобно съвършенство да бъде подложено на ударите, мъченията и белезите, които се превръщаха в съдба на всеки човек, който обичаше работата си. Чувството изглеждаше още по-абсурдно, защото чертите на лицето изразяваха такава твърдост, че никаква опасност на земята не можеше да му се опре.