Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Пред нас се простираха акри, обрасли с брези, смърчове и борове, а по земята бяха пръснати камъни, обрасли със странни мъхове и лишеи.
Може би трябваше да говоря по-рано с баща ми, да го предупредя, че добросъседската му саможертва е ненужна и най-вероятно София е отишла при някой мъж, с когото не бива да се вижда. Може би сега бе на топло и сигурно място с него, а ние мръзнехме на студа и влагата. Представях си я как се измъква от дома, където беше нещастна, за да отиде при Джонатан, своя любовник. А той беше нежен, вероятно и объркан, и без съмнение щеше да я приеме. Сърцето ми се сви от мисълта, че се е сгушила в леглото му, че е спечелила, а аз съм загубила и сега Джонатан е неин.
Накрая завихме към реката и тръгнахме по брега й. В един миг баща ми спря, проби дупка в леда и загреба вода, за да пие. Между глътките ме поглеждаше с любопитство.
— Не знам колко още трябва да търсим. Можеш да се прибереш, Ланор. Тук не е място за младо момиче. Сигурно си премръзнала.
Поклатих глава.
— Не, не, татко. Искам да остана с теб…
Струваше ми се невъзможно да чакам новини у дома. Щях да се побъркам, да зарежа всякакво приличие, да се втурна към къщата на Джонатан и да застана лице в лице със София. Представях си я триумфално усмихната. В този миг не мразех никого другиго повече от нея.
Баща ми я забеляза пръв. Оглеждаше пътя напред, а аз бях впила поглед в земята пред себе си, неспособна на нищо друго. Той откри замръзналото тяло, затиснато под паднало дърво и почти скрито в тръстиките и дивите лози. Трупът плаваше проснат по очи сред замръзналите папури, полата и дългата коса се надигаха над водната повърхност. Наметката й бе прилежно сгъната на брега.
— Не гледай, момиче — каза баща ми и се опита да ме обърне, като ме хвана за раменете. Но аз не можех да откъсна очи от София.
Баща ми извика силно, а аз не спирах да се взирам глупаво в трупа. От всички страни от гората към нас се спуснаха и останалите издирвачи. Двама мъже нагазиха в студената вода, за да измъкнат тялото, заклещено в гъстата растителност. То бе започнало да се покрива с тънка ледена коричка. Разперихме наметката на София на земята и поставихме трупа върху нея. Мокрите й дрехи бяха прилепнали плътно по торса и краката й. Кожата й бе посиняла, а очите — милостиво затворени.
Мъжете я увиха в намоталото, хванаха го за краищата и я понесоха към дома й, а аз вървях след тях. Зъбите ми тракаха и баща ми се приближи и започна да разтрива раменете ми в опит да ме стопли. Но това не помогна, защото треперех от страх, не от студ. Притисках длани към корема си и се боях, че ще повърна пред татко. Присъствието ми възпираше мъжете да обсъждат причините София да се самоубие. Но всички бяха съгласни, че пастор Гилбърт не бива да научи, че наметалото е било прилежно сгънато на брега. Нямаше да му кажат, че тя се е самоубила.
Когато с баща ми стигнахме у дома, аз изтичах право при огнището, за да си сгрея лицето, но дори топлината не спря треперенето ми.
— Не толкова близо — скара ми се мама, докато ми помагаше да сваля наметката си, защото се боеше, че може да се подпали от някоя изхвръкнала искра. Щях да се радвам, ако бе станало така. Заслужавах да бъда изгорена като вещица за стореното.
Няколко часа по-късно майка ми се доближи до мен, изправи рамене и каза:
— Отивам у семейство Гилбърт да помогна… да приготвят София. Мисля, че трябва да дойдеш с мен. Време е да заемеш мястото си сред жените от града и да се запознаеш със задълженията, които се очаква да изпълняваш.
Но аз вече се бях преоблякла в дебела нощница, бях се свила до огнището и пиех горещ сайдер с ром. Напитката ме бе направила безчувствена и бе притъпила желанието ми да плача с глас и да си призная, но бях наясно, че ще се срина, ако застана до трупа на София, дори в присъствието на другите жени от града.
Подпрях се с лакът на пода и се поизправих.
— Не мога… Не се чувствам добре. Все още ми е студено…
Майка ми притисна пръсти към челото, а след това и към гърлото ми.
— Май гориш от треска…
Погледна ме с любопитство, но скептично, след това се изправи и си сложи наметката.
— Добре, само този път, заради това, което преживя по-рано…
Тя млъкна. Погледна ме още веднъж, но не можех да разгадая какво си мисли в този момент. След това се измъкна през вратата.
По-късно ми каза какво се е случило в дома на пастора, как жените са подготвили тялото на София за погребението. Първо го поставили край огъня, за да се отпусне, след това измили речната тиня от устата и носа й и внимателно сресали косите й. Майка ми каза, че кожата й станала бяла, а не синкава като в реката, цялата в червени драскотини от острите камъни, на които се е натъкнала, докато течението е влачело трупа. Облекли я с най-хубавата й рокля — толкова бледожълта, че изглеждала почти като слонова кост, украсена от самата нея с бродерии и съшита по крехкото й тяло с малки бодове. Нищо не спомена за промени по фигурата й и дори най-леко изпъкване на корема. Ако някой бе забелязал нещо, сигурно го беше приписал на водата, която бедното момиче е погълнало, докато се е давело.